вторник, 20 декември 2011 г.

"Черният ангел" Раждането на един от нас. Сагата започва сега


неделя, 4 декември 2011 г.

Национален конкурс за поезия „ТЕОДОР ТРАЯНОВ"


ОБЩИНА ПАЗАРДЖИК

Обявява

Национален конкурс за поезия „ТЕОДОР ТРАЯНОВ"

Конкурсът е явен и се провежда на 3 години, като първата от тях е 2012 г., когато се навършват 130 години от рождението на поета/1882 г./ . Желаещите да участват в конкурса кандидатстват с последната си издадена стихосбирка, изпратена по пощата на адрес: 4 400 Пазарджик, бул. „България" 2, Община Пазарджик, за сектор „Култура".
Носителят на националната награда получава 1 000 евро и грамота.
Крайният срок за получаване на творбите е 15 януари 2012 г.
Резултатите от конкурса се обявяват на 30 януари, рождения ден на Теодор Траянов, на официална церемония.

"ЧИТАЛИЩАТА - ИЗВОР НА МЪДРОСТ И ДУХОВНА СВЕТЛИНА"


НАРОДНО ЧИТАЛИЩЕ
"СВ. СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ - 1922"
София-1360, бул. "Европа" № 20, тел.: 826-92-45, 826-64-15
e-mailkim_evropa20@abv.bg http://www.nchkirilimetodii.hit.bg

ПО СЛУЧАЙ 90-ГОДИШНИЯ ЮБИЛЕЙ ОТ СЪЗДАВАНЕТО НА 
НАРОДНО ЧИТАЛИЩЕ "СВ. СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ - 1922" -
ГР. СОФИЯ, КВ. МОДЕРНО ПРЕДГРАДИЕ СЕ

ОБЯВЯВА ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС
НА ТЕМА:

"ЧИТАЛИЩАТА - ИЗВОР НА МЪДРОСТ И ДУХОВНА СВЕТЛИНА"


за написване на стихотворение и есе.

В конкурса могат да участват ученици от 8 до 12 клас   и възрастни 
без ограничение на възрастта.


Всеки участник може да изпрати три стихотворения или две есета.

Най-хубавите творби ще бъдат наградени със специални награди.

 Литературните творби в три екземпляра, написани на компютър
или на пишеща машина, изпращайте на адрес:
гр. София - 1360, 
кв. Модерно предградие, 
бул. «Европа» № 20,  
Народно читалище 
«Св. Св. Кирил и Методий - 1922», 
или на електронен адрес: kim_evropa20@abv.bg  

Краен срок за получаване на творбите: 31 . 03. 2012 г.

неделя, 23 октомври 2011 г.

Очаквайте най-новия български "Виртуален роман"

Читателите скоро ще държат в ръка най-новия български "Виртуален роман". Той излиза от печат на 14.11.2011г.  
Дебютна книга на авторка mia2442 и издателство "Колибри". 
Романът е 192 страници, с меки корици.
Негов редактор е Росица Ташева. 
Художник на корицата: Стефан Касъров
Както вече стана ясно mia2442 не е истинското име на авторката, а нейният "nick name" - псевдоним. "Понякога в Интернет няма реални имена, макар че зад тях стоят реални хора", споделя самата mia.
Главната героиня има от няколко месеца Интернет у дома и това тотално променя живота й. Изглежда, че "всичко, което една средностатистическа българка не получава в реалността, може да получи в нета"
Книгата наподобява таен виртуален дневник. Но в нея няма посочени точни дати, години или дни. Това не е епистоларна проза - читателят няма да срещне дословни мейли и конкретен чат. В 22 глави са описани взаимоотношения и преживявания покрай една, популярна в цял свят игра - таблата. Взаимоотношения, породени от реализирани или планирани виртуални събития..
Главната движеща сила във виртуалния свят, са  илюзиите и следствията от тях. За съжаление, тези илюзии са не по-малко опасни и страшни. Натрапчивото желание да влезеш в световната мрежа и болезнената неспособност да излезеш навреме, а после трудният път на себеоткриването, осмислянето на живота, през погледа на смъртта и болезненото връщане към Аз-а. Все симтоми на едно ново болестно състояние - Интернет-зависимостта. 
Всъщност най-ценното в тази книга е интелигентният начин на преодоляването на тази зависимост. Някога, бащата на микробиологията Робърт Кох заразил себе си с бактериите на холерата, за да намери лекарство срещу нея. Историите, които читателят ще намери в романа имат богат информационен характер за Интернет-комуникацията, за сложната човешка психика, за капаните на виртуалните и реалните взаимоотношения между хората, за пристрастяването и абстиненцията след него. 
Естествено темата за секса не е подмината. Тя е главната движеща сила в сюжетната линия на "Виртуалния роман".
"Това е една история, която ме промени." споделя mia2442.
Лекият, забавен стил, пропит с чувство на самоирония и лека тъга, прави тази книга едно приятно и увлекателно четиво.
Нека не забравяме, че за много българи, днес "Виртуалният роман" e ежедневие, а историята, описана тук, е изключително актуална, независимо от динамиката и техническите новости в комуникацията по Интернет.
Книгата завършва с "Приложение-списък на лечебни книги, за всички, които са пристрастени към компютър, алкохол, цигари, дрога, хазарт; за всички, които са самотни, нещастни, фрустрирани и депримирани, които са разведени, които са семейни, кoито са изгубили пътя или себе си, които живеят в България или другаде, които са  хора от 21 век..."
Кои са те? Как? и Защо? 
Можете да разберете само ако прочетете.
Премиерата на книгата е на 23 ноември 2011 г. от 18:00 - 21:00 часа  Таймлескафе. Нека й пожелаем успех!

                                                                                                                              от Нели Господинова


неделя, 16 октомври 2011 г.

Има ли "Лекарство против Северния вятър"? от Нели Господинова



Октомври е още, но Северният вятър вече задуха и заваля сняг. Идеята за зимата, доскоро само имагинерно понятие, днес е дори осезаема. Осезаема като снежинките зад прозореца, като студа навън и чашата чай, сварен от ароматни треви, с тънкия привкус на мед.
Дали „горчивите треви” на самотата и отчуждението въздъхват самотни като нас в чашата несподелен чай? В стаята е празно, навън вали сняг... Единственото същество, което ни разбира винаги е компютърът.
В главата ми се върти заглавието на една книга, която някой наскоро спомена из нета. Нарича се „Лекарство против Северния вятър”. Съвременен епистоларен роман, чиято фабула е  изградена изцяло на основата на лична кореспонденция между двама непознати в нета. Мисля си, че днес това е ежедневието на хиляди хора в мрежата. Кореспонденцията е част от нашето съвремие, част от самите нас. Чудно е даже, че епистоларната проза не изживява своя бум и в книгоиздаването!
Всъщност, когато ми препоръчаха книгата, подходих с предубеждение. На ден прочитам и пиша десетки писма в мрежата. Всеки си има и лични взаимоотношения. Мислех, че ще се отегча, ако продължа да чета имейли и в хартиен вариант. Та не ни ли стигат нашите, собствени, виртуални кореспонденции? А може би ефектът е обратен? Явно много хора се вкопчват в книгите, засягащи виртуалните взаимоотношения, с идеята да намерят „лекарството” което им е нужно. Дали авторът Даниел Глатауер е съзнавал, когато е писал романа си, че всъщност такова „лекарство” няма?...
Лекарството е едно единствено, всеизвестно и старо като света. То се нарича „ любов” и всеки го знае. Днес много хора се събират и разделят във виртуала. А всички твърдят, че търсят именно нея, любовта? Любовта, родена в нашето въображение. Колкото е по-богато то, толкова по-дълбоки са взаимоотношенията ни в нета, а след това еуфорията или страданията в реалността.
„Еми, от месеци не съм бил по-близък с някого, колкото Вас! Бях (и все още съм) много щастлив, че опитите ни за физическа среща се провалиха. Не ме интересува как изглеждате, щом мога да ви виждам по начина, по който искам.  Безкрайно съм благодарен, че не се налага да изживея разочарованието на реалността. Не искам да разбера, че в действителност не „сте героинята от моя виртуален роман”. Защото в него Вие сте съвършенна и неповторима, „най- красивата жена на света.”
Както и да е! След прочита на книгата остават предимно личните впечатления, аналогиите със сходни ситуации и хора. Днес много хора изживяват подобни взаимоотношения.
Кой ще ни стопли, когато задуха северният вятър на самотата? Когато сме тъжни и болни от любов?... 
 Книгата е обявена за бестселър (най-продавана книга) в Австрия за 2007 година. Преведена е на 10 езика.
Нима толкова много хора познават Северния вятър? 
G-точката в четенето и писането, 2010г.
Н. Господинова

Творческият Фонд "Буквите" с две нови заглавия на книжния пазар

Две книги дари Творческият фонд "Буквите" на своите читатели: поетичната стихосбирка на Ренета-Елизабет Бакалова "Елиза, но не по Бетовен" и "Кутра" (истории от накрай света) - сборник разкази на Иван Вакрилов. Книгите са дебютни, което само по себе си е истинско събитие  днес. Появата им естествено не е случайна. "Елиза" е наградата на Ренета Бакалова за първото място в Международния конкурс "Жени и вино", а книгата на Иван Вакрилов е плод на съвместната работа на редакторката Галена Воротинцева  с автора и фондация "Буквите".
Премиерата на това радостно събитие събра хора от различни краища на страната и чужбина. Ренета  и нейните приятели дойдоха от Пловдив, Вакрилов долетя от Кеймбридж, Англия, а Галена Воротинцева от Гърция. Гости бяха поетесите Камелия Кондова и Павлина Йосева - Пинче.
Събитието се състоя в залата на читалище "Николай Хайтов" на 11 октомври 2011 година. Камелия Иванова, изпълнителен Директор на Фондацията за нова българска литература "Буквите", сподели болката си, че днес дебютни книги на български автори рядко се издават, но и малко се купуват. А за да бъдат издавани нови книги, трябва да има постъпления от продажби, т.е. читателите сами спонсорират и поощряват издаването.
Авторите и техните редактори представиха книгите си. Четоха стихове и разкази. 
Младата поетеса Ренета Бакалова, само на 21 години, впечатли залата със своята невероятна поезия, а Вакрилов с мъдрото си слово. На въпроса кои три неща би взел от България със себе си в далечната студена Англия, авторът отвърна: "Само едно - българският език. ". 
Накрая официалната и неофициалната част се сляха, защото дори на последвалото празненство в ресторант "Митерон", все още се раздаваха автографи.
Повече снимки от премиерата можете да разгледате тук.
Снимки от празненството можете да разгледате тук

неделя, 9 октомври 2011 г.

Историите на „Кутра” – книга, с която да нахраниш душата си



„Кутра” (истории накрай света) на Иван Вакрилов изезе от печат. Книжката е дело на Творческия фонд на Фондация Буквите. Тя ще бъде представена на 11 октомври 2011 година в читалище Николай Хайтов от 18.30 часа.
Дизйнер на корицата е самият Иван Вакрилов.
Редактор и илюстрации – Галена Воротинцева.
Томчето е 176 страници.
Можете да прочетете двадесет и четири разказа, разделени в три цикъла: Кутра, Чаршията и Други разкази.
Това е втората книга от този автор. През 2010 година излезе неговата електронна стихосбирка „Скитник” - също издание на Фондация Буквите.
Иван Русев Вакрилов, известен още с ника си Едно много малко животно, е роден на 07.09.1953 година в София, но понастоящем живее и работи в Кеймбридж, Великобритания. Завършил e специалността Зооинженерство в Тракийски Университет - Стара Загора през 1981.
„Професията, с която си вадя хляба, няма нищо общо с литературата.” - споделя самият Вакрилов. „Това, с което храня душата си, е книгата - най-вече като читател, а в последните години и като съчинител. Смятам, че най-важното нещо, което може (и трябва) да се случи в живота на всекиго е да срещне този, който го кара да бъде добър. Имах този късмет, за което благодаря на съдбата.”
В своето творчество авторът Иван Вакрилов се придържа към правилото: „Ако можеш да не пишеш, не пиши - и пиши само тогава, когато не издържаш и трябва да споделиш нещата в себе си.”
Така се раждат историите за Кутра – място, което хем го има, хем го няма на картата. Уж е на час път, пък цял живот вървиш към него. Защото светът е кръгъл - накъдето и да тръгнеш, през себе си трябва да минеш. И чак след това стигаш до Кутра - там, където всеки ден се случва по една история. Твоята история. Защото всички живеем в Кутра, но по-важно е тя да живее в нас, така както в нас живеят човещината, любовта, лъжата, истината, както и сложните човешки взаимоотношения, родени в миговете, които идват, за да променят целия ни живот.
Ето такива истински приказки за света, в който живеем разказва Иван Вакрилов. „Разкази, които звучат като поезия”, споделя неговата редакторка Галена Воротинцева. „То не е и само книга – то е един цял свят, събран капка по капка, погледнат издълбоко – разнищван и събиран, изоставян и търсен, губен и намиран отново и отново... И в моментите на многократните му преоткивания – превърнат в разкази. Разкази като топли духовни кътчета, разкази, тръгнали от непосредстваната нужда от човещина и топлота и отворили портите си за всеки – като човешко сърце, готово да нахрани именно нуждата от сърдечност.”
Иван Вакрилов публикува в различни литературни сайтове в интернет. В коментарите на неговите читатели, често е наричан ”сладкодумец”, ”майстор на композицията”, „талантливец”. Читателите му дори сравняват майсторството на словото му с това на Чудомир и Елин Пелин. Но в сюжетите на неговите разкази традицията живее заедно със съвремието, а в народопсихологията се разгръща индивидуалността на героите – стари и млади, жени и мъже, праведни и грешни, здрави, сакати, в беда и благополучие - тези герои са живи не само в Кутра. „...Чешитите от парсонажната общност на книгата започнаха да напускат тъканта на разказите и да се превръщат в метафори”. / Г. Воротинцева/

Някога, някъде на изток, някой си бил казал, че ако седиш достатъчно дълго на едно място и не шаваш много, целият свят ще се извърви пред очите ти. Ниски или високи, тънки или дебели, мъже и жени – забързани, угрижени, или просто шляещи се в очакване да срещнат някого, с когото да изпият по една бира – вълни от форми, цветове и звуци се блъскат в бреговете на деня, пресъздаващи оня първичен бульон, от който е произлязло всичко на този свят. А над това клокочещо море мълчаливо се издигат – някои стройни и горделиви, други свитички, малко килнати на една страна – къщите от двете страни на улицата. Със спуснати пердета по това време, сякаш притворили очи, те се опитват да предпазят обитателите си от любопитни погледи, да съхранят малките си, тихи светове далеч от лакомите очи на времето, клекнало с изплезен език насред света и поглъщащо бавно, но неумолимо всички наши постижения, провали, мечти и разочарования.” /Морски пейзаж с риба – Иван Вакрилов/
Приятно четене! от Нели Господинова

ТРИ МАЛКИ ОКТОПОДЧЕТА от Лариса Ангелова

Децата на октоподката растяха бързо, заобиколени от обичта на всички океански обитатели. Дори когато Старият Скат бе съпроводен от златните рибки до Тъмната пещера, те също заплакаха. Но младостта взе своето и те го забравиха, а после отново бяха веселите, безгрижни малки октоподчета. Те растяха умни, послушни и лесно започваха всякакви игри, а понякога бяха и много нетърпеливи. Заради любознанието им другите не разказваха за тъжната история на майка им октоподката Топи, а за да ги задоволят донякъде ги нарекоха с подобни имена.
Три от тях се отличаваха с игривия си характер и на тях им обръщаха повече внимание, защото навлизаха все по-навътре и навътре в океана, водени от лудориите си, където можеха да срещнат неприятели. За това имаше вина и старият Скат, който ги приспиваше всяка вечер с една голяма книга с приказки и те обикнаха приключенията. Слушаха историите с интерес и започнаха да мечтаят. А когато Старият Скат ги напусна, те слушаха разказите на Розовата акула.
Така в един ден Тропи, Скати и Окти разбраха, че много искат да опознаят света на хората. Те познаваха своя коралов риф, знаеха всички малки камъчета на дъното, всяка рибка по име, знаеха и следяха за рождените им дни и други празници. Но бяха млади и изпълнени с енергия и се замислиха как да отидат на повърхността на океана и да погледнат към островите, за които Розовата акула им бе казала, че се наричат Медальонови.
Замислиха се и решиха да помолят златните рибки да им помогнат. Като всички океански жители те не можеха да стоят на въздух и заплуваха към тяхното убежище за да разберат дали молбата им е изпълнима. А всички знаеха, че златните рибки в тази част на океана бяха истински златни рибки и изпълняваха желания. Те им помогнаха и трите малки октоподчета вече спокойно можеха да стоят на въздух. А водораслите като разбраха за тяхното тръгване им изплетоха специални зелени пуловери, с които да защитават от силните слънчеви лъчи нежната кожа на пипалата си.
В един ден след обмисляне накъде и кога да тръгнат, видяха самотна лодка. Лодките от дълго време не идваха към техният риф и те си помислиха, че може би това е знак и заплаваха след нея. От приказките на Ската знаеха, че хората където и да ходят винаги се връщат у дома.
Стигнаха до брега, но бе много светло и те изчакаха нощта. И нощта бе по-различна от дъното на океана, откъдето можеха да виждат звездите само ако нямаше облаци. А оттук, от влажния и топъл пясък зад дънера на изхвърления на брега дъб те гледаха нагоре и попиваха с жадни за знания очи светлината на звездите и луната. Какво бе учудването им, когато на брега видяха звезди и големи светещи кълба, приличащи на луната. Но си спомниха, че това не е възможно и че има само едно небе и само една луна на него.
Разгледаха по-внимателно брега и видяха хора и къщи. Също табели с различни надписи. Те можеха да четат и вниманието им привлече един шарен надпис „Рибен ресторант”.
- Може би, е кътче от нашия океан? - те се размечтаха. И тръгнаха към ресторанта.
Но вратата беше затворена и само бледа светлина се процеждаше през стъклата. Те надникнаха и видяха подредени маси и столове. Намериха един незатворен прозорец и влязоха. Попаднаха в кухнята. Преди не бяха виждали подобни печки, мивки и всевъзможни прибори. Можеха само да гадаят за тяхното предназначение, но бяха много ентусиазирани и влязоха в салона. Там ги посрещна полумрак и те ахнаха. В средата видяха голям аквариум, който много приличаше на техния риф с коралите по дъното и няколко риби, които им помахаха с перки и се зарадваха щом ги видяха. Без да се замислят те скочиха при тях. В първия момент рибите се уплашиха, защото не виждаха добре и зелените пуловери пречеха да ги разпознаят като октоподи. Но те бяха дружелюбни, а и на рибите нямаше какво повече да им се случи.
- Какво правите тук? Как попаднахте при нас?
- Златните рибки ни помогнаха. А водораслите ни оплетоха пуловери. Така можем да дишаме на въздух и да предпазваме нежната си кожа.
- Да можехме и ние... - рибите поеха дълбоко въздух. - Но друга е нашата участ...
- Каква?- малките октоподчета все още не разбираха.
- Къде сте попаднали? По-добре бягайте, докато не се е прибрал собственикът. Той готви през нощта, и защото казва че готвенето било вълшебство, никой от неговите помощници не трябва да вижда как готви.
- Готви? Какво е това?
- Не знаете ли? От нас ще направи чорба и хората ще се радват на неговото майсторство. И може би ние с вас се виждаме за последен път...
- Не. Няма да се виждаме за последен път! - октоподчетата решиха да помогнат на клетите риби. Но не знаеха какво да направят.
- По-добре изчакайте стопанина. Той идва след полунощ. Ето там, виждате ли онзи малък прозорец? Когато луната застане над него, той ще ни измъкне от аквариума и ние... – те не довършиха.
Октоподчетата погледнаха натам и видяха, че има много време до издигането на луната. Спогледаха се и се върнаха в кухнята за да попречат на готвача.
В кухнята беше чисто и ухаеше добре, въпреки мрачния разказ на рибите. Те надникнаха във всички шкафове, отвориха всички чекмеджета и се насочиха към най-високия рафт, на който грижливо бяха подредени красиви буркани с надписи.
- Може би, това са неговите вълшебни съставки за готвене? - попита Тропи.
- Може да ги опитаме! - подхвана и Скати.
- Не, по-добре да не рискуваме! Ако това са неговите вълшебни съставки можем да ги изхвърлим от бурканите и... - започна Окти.
- ... и да им разменим местата? – продължи Тропи.
- Точно така!
Така и направиха. Това бяха бурканите с много специалните подправки, които само готвачът знаеше и не даваше на чираците си да се докосват до тях. Октоподчетата внимателно ги върнаха на предишните им места и не без съмнение зачакаха самият майстор.
Той не се забави, но не беше сам, а с приятел и бутилка джин.
- Ще готвиш и тази нощ? Пълнолуние е. Не е хубаво по пълнолуние да се готви или да се забъркват всякакви отвари.
- Моите супи наричаш отвари? Ти си ми приятел, а говориш като останалите...
- Хайде, не говоря сериозно. Вкусни са ти супите, цяло вълшебство! Нямаш равен на себе си, но тази нощ е специална, знаеш го... Рядко звездите са точния брой над големия нос и луната е узряла и няма облаци на небето, нещо което се случва веднъж на десет години на нашия остров. Някак ме е страх, да не пропускаме нещо? По-добре не готви.
- А утре? Когато дойдат клиентите какво ще им поднеса?
- Имаш добри момчета, научи ги на занаят, могат да готвят, а и твоите клиенти едва ли ще разберат разликата. Аз самият още не познавам твоите билки. - с тези думи той се насочи към високия рафт с буркани, а октоподчетата изтръпнаха.
- Не! Не се приближавай към моя тайник!
- Не е тайник, само е на високо.
- Няма значение. Това е нещо мое и най-ценното, което имам. Сам съм откъсвал всяка билка в точното време за да има своята сила или вълшебство, както го наричаш ти.
- Най-обикновени треви...
- Но какви треви! Без тях супите ми нямаше да имат този вкус...
- Да. По-добре да излезем навън и да се насладим на нощта.
- Добре. Не ми се готви тази вечер. Рядко ми се случва да не искам, но тази нощ наистина е по-различна.
Те излязоха отвън и си поделиха бутилката с джин.
Октоподчетата се върнаха в салона и отвориха аквариума.
- А сега ще се опитаме да ви помогнем.
- Как?
Тропи донесе най-голямата тенджера. Преляха малко от водата и рибите скочиха в нея.
Не без усилие те се промъкнаха с тежкия товар към брега. Нощта бе ясна, но за щастие нямаше хора и те бавно, но сигурно напредваха стъпка по стъпка към океана. Когато стигнаха, на изток вече побеляваше. Рибите скочиха набързо и дори не попитаха какво ще правят техните спасители, само им помахаха благодарно с перки и с всички сили заплуваха към родните си места.
Октоподчетата се спогледаха. Не беше нужно да говорят. Върнаха се в ресторанта и влязоха в аквариума. Разместиха малко коралите и изкуствените пещери и се отпуснаха на дъното. Водата, макар да не бе сменяна отдавна напомняше за ласката на родния океан и те заспаха.
На другия ден готвачът влезе с тържествена усмивка в салона. Всичко беше по местата си, помощниците му бяха готови с прочутата му супа. Погледна към аквариума и му се стори че е полупразен, но на вратата вече тропаха първите нетърпеливи посетители. Все пак мимоходом, той отбеляза че нещо е разместено в него, но зает с работата си не обърна внимание на тази мисъл.
Не след малко ресторанта му бе огласен от възмутени викове.
- Какъв е тоя буламач? Подигравате ли ни се!?
- Не, какво става, моля ви, недейте...
Но посетителите бяха толкова възмутените, че забравили за доброто си възпитание хвърляха чиниите със супа по главите на смутените готвачи. Те бяха направили всичко по рецептата на майстора им, но не знаеха, че билките бяха сгрешени.
Готвачът изтича към аквариума с успокоителните думи:
- Дайте ми само пет минути, сам ще ви сготвя най-чудесната рибена чорба, която сте яли! - и посегна към водата.
Но вместо риба извади зелен октопод. Посетителите нададоха рев, той скочи уплашено и изпусна октопода. А другите двама скочиха пъргаво и под изумените погледи на всички побягнаха весело към океана.
Когато бяха стигнали вече своята част на дъното, сред красивия коралов риф те се смееха с пълно гърло и с право. Защото готвачът все още стоеше с отворена уста и протегната ръка, с която бе хванал октопод вместо риба. А посетителите го заклеймиха и не без основание, защото билките може би, бяха вълшебни, но употребени не на място не даваха никакъв положителен резултат.

Морски приказки © Всички права запазени.

неделя, 2 октомври 2011 г.

А сърцето ня лятото, още боли... Резултати от Втори Летен Фейсбук конкурс По стъпките ня лятото


Петък вечер , 30 септември, 2011г. Култовото барче на улица "Жулийо Кюри" е пълно. В неформална обстановка ще бъде представен новият брой на литературното списание "Смесена Китка ", издание на клуб Буквите и ще бъдат обявени победителите на Втория Фейсбук конкурс "По стъпките на лятото".
Третият брой на списанието е посветен на фантастиката и лятото. В него са подбрани произведения от раздел "Фантастика" в сайта Буквите, който през 2011 година навърши своята 10-годишнина.Камелия Иванова, редактор на списанието и членовете фантасти на Клуб Буквите представиха своите произведения, публикувани в списанието. За пръв път в него има подлистник с откъси от вече публикувани или още неиздавани романи. Този подлистник е уникален, не само защото възражда стари традиции, но и защото към всяко произведение е прикачен специален бар код за айфон и айпод, благодарение на който всяко преносимо устройство от този вид може да локализира произведението в мрежата и да осигури достъп до отделни публикации или електронната книга, в която е съхранено.
Вторият летен Фейсбук конкурс, стартирал успешно с над 120 призведения на 60 автора в разделите поезия и проза в "По стъпките на лятото" и хумористичния раздел "На чаша свобода", обяви своите победители в двата раздела.

Специалната награда Фондацията присъди на поета Кръстьо Раленков от Бяла Слатина за стихотворението "По стъпките на лятото"

Жури в състав: Светлана Йонкова, член на СБП, Нели Господинова - идеолог на конкурса и Красимир Тенев-Майстора, победител в миналогодишния конкурс за поезия присъдиха следните награди:

1. „Хаймана” – Галена Воротинцева *
2. „Лятото” – Йорданка Гецова;
„Не искам” - Даниела Йорданова
3. „Спомени от тавана” – Стефка Григорова;
„Надничарки” – Росица Петрова.


Поощрения:
„Като студена бира и шоколад” – Димитър Димитров;
„Лятна свещ” – Илко Илиев;
„Сигурно лято” – Радосвета Миркова;
„През пясъците на лятото” – Елица Ангелова;
„В сън идиличен” – Галя Иванова;
„Лятната жена” – Нина Чилянска;
„Усмивки от лято” – Румяна Пелова;
„По стъпките на лятото” – Лилия Кашукеева

* Стихотворението "Хаймана" на Галена Воротинцева беше дисквалифицирано, поради факта, че участничката публикува своето произведение ден преди да бъдат обявени номинациите и така наруши изискването за анонимност.

В хумористичния раздел поезия "На чаша свобода" бяха обявени следните лауреати:
Йорданка Господинова за стихотворението "Самодивски отчет" и отново Кръстьо Раленков за своето произведение
"Летен магически реализъм 1"


Жури в състав Иван Богданов, Стефан Кръстев- Цефулес и Иван Вакрилов раздадоха награди в раздела за проза:

Победител тази година в "По стъпките на лятото" е Рада Петрова с разказа "За кого се женят хубавите момчета"
На второ място "Последното изпращане" Симеон Христов. Трето място получи известната Ина Крейн за разказа "Най- вярната"
В раздела проза "На чаша свобода" лауреат е Лариса Ангелова за разказа
"Че кой пие бира?"

По стъпките на лятото - Кръстьо Раленков /специална награда/

Преследвам лятото. Преследвал съм го винаги.
Познавам стъпките, следите, миризмата му.
И закачливото му, весело намигване,
преди да заяви: "Пътувай с вятъра!"

Заради него цял живот съм индианец,
ловец-следотърсач, безумен Холмс.
Да следваш лятото е участ и призвание,
да го настигнеш, значи да си имаш дом.

Това, последното, едва ли ще се случи...
Но лятото - безгрижна платноходка,
по селски път дъхтяща на сено каручка,
и сенки - тъмни вирове във маранята на следобеда -

целувало е раменете ти - аз виждам от загара.
С тревите е танцувало - чак жълти от умора.
Издигнало е слънцето на цели сто копрали
да позлатява сутрин копнеещите борове.

Разсипник на звезди е, дори е редкопръсто,
когато подарява, когато изкушава.
И стъпиш ли в следите му, внезапно в теб възкръсва
забравената щедрост до край да се раздаваш.

И вече сам си лято. В следите ти ще тръгне
несретникът отчаян, човечецът без дом.
Без дом ще си остане. Ала зад всеки ъгъл
ще търси хоризонта, ще бъде хоризонт...

ЛЕТЕН МАГИЧЕСКИ РЕАЛИЗЪМ 1 - Кръстьо Раленков
Над Макондо вали.
Маркес пуши и пише.
Тумбата (три коли)
морски бриз и се диша.

Давай газ за Бургас!
На брега му – рускини.
Във палатка-палас
с две от тях бях мискинин.

Райско лято, вълни
и коктейли, коктейли…
До зори съм щастлив.
До обяд съм ти верен.

Следобяд съм свежар.
Даже с мен се разбирам.
Вечер миди на жар
хапвам. С ледена бира.

Всичко хубаво, но…
Ех, това „но”, накрая.
Малко черно петно.
Малка гонка от рая.

Но… заспал съм. Нали
туй поне е безплатно.
Над Макондо вали.
Пак зачитам се в Маркес

Самодивски отчет
Йорданка Господинова

Една красива самодива,
отракана и малко дива,
но веща в своя занаят –
чаровница и с нрав чепат,
без свян омайваше мъжете,
по вятър литваше с конете
и във гори, в потайна доба
вареше билки в зла прокоба.
Но ненадейно, в летен ден
получи призив: „Тук при мен
да се явиш веднага трябва!”
и подпис: Главната вещарка!
Нацупи устни, свъси нос
и тръгна от морето боса,
да дава цялостен отчет –
такъв бе вещерският ред.
А искаше във тази нощ
да пламне с цялата си мощ
и момък строен и красив,
да отведе в усоя див…
Защо ли старата змеица –
на вид набръчкана, грозница
я викаше с депеша строга? –
това си беше зла прокоба...
Дали канон бе нарушила?
С какво хатъра бе строшила? –
потъна в мисли самодивата,
от нерви чак изрови нивите.
И ето я след час пеша
отвори шефската врата,
и с глас по-мил от птича песен
попита може ли да влезе.
А вещицата стара мъдро
извади папка – много пъстра,
и занарежда с глас пресипнал
„Ти, луда-млада самодиво,
без капка разум си живяла
и самодивски си щуряла.
От кладенци вода си пила,
но сто реки си пресушила.
С магия древна клади стари
си разгоряла във пожари.
И вместо младите момци
пленявала си даже старци.
Сега се спри! В ръце вземи се!
Последен шанс е – поправи се!
Че току виж, в потаен час
във веда те превърна аз,
и вместо дива и красива
ще ходиш сбръчкана и сива
на плажа, в гъстата гора.
И само чаша свобода,
ако си мила и добра –
след 100 лета ще ти даря!
За кого се женят Хубавите момичета


Слънцето отдавна беше се издигнало до средата на побелялото небе. И грееше все по-силно. На ливадата, прибрали дългите си руси коси в бели шапки с козирки, работеха три момичета. С едновремешни - трироги вили, прибираха сухото сено от миналата седмица. В края на ливадата мъж и жена, покатерени на стегната купа, го поемаха и го оформяха равномерно и симетрично под краката си. Навсякъде се носеше упойващ аромат на билки. Момичетата си говореха нещо, а най-малката от време на време тананикаше някаква песен.
Това бяха дъщерите на Петър и Катерина. Момичетата бяха отговорни, слушаха ги и работата вървеше. Техните ливади се косяха навреме, сеното се прибираше сухо и добре подредено в сайвантите, градините и лозята им бяха по конец, а къщата им светеше от чистота. Големите завършиха университет, но в работата не оставяха родителите си сами. Бяха пъргави и умееха всичко. Най-малката също щеше да е студентка тази есен. Но тя беше по-различна. Веднъж да я погледнеш и я запомняш. Катерина и Петър се кръстеха и се молеха някой да не урочаса момичето им. И все припомняха на Радина да се смее по-тихо, да не гледа хората право в очите и да не е на всяко гърне мерудия. Сестрите й също искаха да е по-сдържана. Но се радваха на веселия й характер и на думите, които казваше все на място.
- Момичета - викна баща им. – Хайде под голямата круша и да хапнем за обед. Като поолекне слънцето, ще довършим.
Майка им Катерина остави вилата и тръгна към сянката. Момичетата хукнаха към реката да се измият. Чу се някаква разправия, после смях и двете по-големи сестри излязоха от водата. Радина нави памучните си панталони и нагази в дълбокото. Взе да бърка под хлъзгавите камънаци и от време на време хвърляше нещо на брега. Майка й приближи водата и викна:
- Работа ли ти е сега да ловиш раци? От теб мира нямам! Отивай да наредите обяда, че да има време да си починем. И приклекна да налее вода в дамаджанката.
Радина я погледна изпод ръцете си, потънали до раменете във водата. Продължаваше да бърника под камъка и да хвърля на тревата лъскави, кафяви раци. И както усмихнато гледаше майка си, нещо друго привлече вниманието й. По пътя, който се виеше покрай реката, вървяха трима мъже. Говореха високо, дори нещо се провикваха. Радина се изправи, взе да изстисква краищата на тънката блузка и се загледа в тях. Те се спряха и поздравиха. Петър и Катерина им извикаха да минат по камъните и да дойдат при тях.
- Нямаме време, чичо Петре! – провикна се единият. И ние това ще правим следобед. Чакат ни на горната ливада. Нали я знаеш – онази, стръмната. Там само ние тримата се оправяме. Затова и Ваньо си дойде – да помага. И продължиха по пътя.
Радина небрежно ги проследи с поглед. Тя беше срещнала Ваньо още зимата - в клуба. Той не й обърна никакво внимание и тя беше малко засегната, но не го показа. Сега същият този Ваньо вървеше с равномерни крачки малко встрани от братята си и в един кратък миг я погледна. На Радина й спря дъха. И получи сърцебиене. Дори леко повдигна ръка и пак я отпусна надолу. В очите на Ваньо се мярна изненада, после тези очи се усмихнаха леко и той отмина със същата уверена крачка нагоре между дърветата.
“Какви ли красавици се женят за хубавите момчета?”- съкрушено си помисли Радина. Беше поразпитала и знаеше, че Ваньо учи във Военно училище, че е добър спортист и момичетата са луди по него. “Нямам никакъв шанс с този. Сигурно му стигам до лакътя. На всичко отгоре ме погледна насмешливо!” – продължи да си мисли момичето, наведе се и започна да събира раците, които кретаха из тревата.
- Момиче, няма да те чакаме до утре – провикна се баща й. Носи ги тук, пък довечера ще ги сварим на двора в голямата тенджера.
Радина върза раците в една басмена престилка и ги остави на сянка. Седна и си взе пържена филийка. Но не й се ядеше. Опъна се по гръб встрани от шарената покривка, сложи ръцете си под главата и се загледа в короната на дървото. Пак се сети за насмешливия поглед на Ваньо и каза:
- Този, дето учи във Военното училище, ми се струва надменен.
- Ами, надменен – контрира я сестра й Тина. Много си е свястно момчето. Но чувам, че бил сгоден за някаква софиянка.
На Радина съвсем й се отщя филийката. “Така си и знаех. Коя съм аз, че да забележи мен!” В очите й легна тъмна сянка. Двете по-големи сестри се спогледаха. Цвети се примъкна към нея и взе да я гъделичка с една сламка.
- Недей да се ядосваш. Ваньо е доста по-голям от теб, пък и всички знаят, че не обръща внимание на тукашните момичета.
Радина си мълчеше. Даде си дума, че дори да го срещне, изобщо няма да го погледне. “Кой знае пък какво е “- мислеше си момичето. “Военно училище и спортист. Чудо! Сега за мен по-важна е медицината”. Стана и хукна към реката.
Работиха почти до здрач. Петър и Катерина бързаха да не изпуснат сухото време, пък и момичетата искаха да отидат за няколко дни на море. Така щеше да стане, но не и преди да свършат основната лятна работа. Изкъпаха се, вечеряха и седнаха на пейката под лозата. Горещината взе да отстъпва. Радина се качи в стаята си и през прозореца се чу любимата й музика. Петър се ядоса, Катерина му кимна с глава и двамата се прибраха. Цвети и Тина взеха да се смеят. Решиха, че на Радина толкова й трябва, за да забрави за Ваньо. И почнаха да обсъждат заминаването в края на седмицата.
Радина блъска известно време по бюрото си в такт със Sonata Arctica, дойде й настроение и реши да излезе до клуба. Облече черен потник с триъгълник от сребърни пайети на гърдите и широки бели панталони до глезените. Обу красиви черни сандали - ниски, с много каишки. Нави дългата си руса коса на тила, като остави от всякъде да стърчат кичури. И дискретно се гримира. Зелените й очи имаха странно излъчване върху леко потъмнялото й лице. “Много ме бива!” – хареса се Радина в огледалото и широко се усмихна. Метна върху раменете си тънък, черен пуловер и се стрелна по стълбите. На двора само свирна на сестрите си и те за миг видяха гърба й между гергините и тежката порта хлопна. Радина хлътна в тъмното на улицата.
- Много е дива – леко се прозя Тина. Не беше зле и ние да излезем, но на – чувствам се изморена. А ти? – и погледна под вежди Цвети.
- Аз не съм изморена, но като не сме се разбрали с никого, как да излизаме току така. Даже не знам дали изобщо някой от нашите си е на село. Ние като едни стари моми, нали? – и взе да се смее весело.
- Ти не, ама аз натам отивам – в същия тон й отвърна Тина. Ако искаш, да отидем до Моста. Ще пийнем нещо, ще послушаме музика и да видим някой от подвизите на Радина. Нали не мислиш, че ще се размине без нищо тази вечер?
- Тихо! – изсъска Цвети. – Ако чуят, гледай какво става. Хайде да излезем, наистина. Отивам да се облека.
Селото в Пролома открай време си беше голямо и с предприемчиви хора. Беше закон младежите да учат в техникумите и гимназиите, а после – в университет. Традициите бяха такива, че повечето се връщаха да живеят тук, но пътуваха до близките градове и до София, където работеха. През лятото в селото имаше толкова много младежи, че животът не стихваше и през нощта.
Цвети и Тина намериха места и седнаха на терасата на кафенето. Отдолу проблясваха бавните води на Искъра. В кратките мигове, когато музиката притихваше, се чуваше тихият шум на голямата река. В селото имаше много заведения, но тук – на Моста, обичаха да идват всички. Двете сестри огледаха наоколо, но никъде не видяха Радина. Размениха озадачени погледи. Цвети стана, отиде до бара и небрежно преброди с поглед навсякъде. Нямаше я. Подпря се на плота и поздрави барманката.
- Сестра ми да се е мяркала тази вечер или е отишла на друго място?- попита между другото.
- Не съм я виждала – веднага й отговори момичето. – Но нали знаеш, че
тази вечер пак ще карат през тунелите, а това без Радина никога не става.
- Кое не става без Радина? – изумено повдигна вежди сестра й.
- Цвети, все едно нищо не съм ти казвала, защото ще ме намразят – добави притеснено барманката. – Мислех, че знаете за гонките. И за Радина, която не пропуска нито една!
Цвети се вцепени. Гонката! Полицията беше сложила патрул, за да пречи на нощните ралита с моторите през дефилето. И безумствата в малките нощни часове бяха престанали. Цвети за първи път чуваше, че сестра й е сред “донорите”, както наричаха моторджиите, които форсираха като луди машините по завоите на Пролома. Трябваше да намерят Радина и да разберат за какво става дума. Върна се при Тина и без заобикалки й разказа, каквото беше научила. Тина се втрещи. Чак й прилоша. Извади си телефона от чантата и набра номера на Радина. Изобщо не очакваше, че сестра й ще вдигне и се изненада много, когато чу гласа й.
- Ние сме на Моста, но не те виждаме никъде. Къде си?
- Ами стойте си. Аз може да се позабавя малко – неопределено отговори Радина.
- Питам те къде си. И дори не питам с кого си там! – остро й каза Тина. – Знам, че нещо ще става тази нощ в тунелите – прави си сметката, ако разбера, че имаш пръст в тази работа. Най-добре се прибирай. Да си тук до десет минути. Ще те изчакаме.
- Какво ти става? - остро реагира Радина. – Аз да не съм малолетна, че ще ме прибираш?
- За състезанието в тунела какво? – попита Тина. – Мислиш, че няма как да науча ли?! Казах, че до десет минути те чакам да си тук на Моста и повече няма да го повтарям.
Цвети гледаше озадачено сестра си. Рядко се случваше да чуе от нея такъв тон. Явно беше или много ядосана, или много разтревожена. А може би и двете.
- Цвети, я ми разкажи за тези гонки. Аз не съм наясно за какво точно става дума.
- Преди нали знаеш как беше – от определени места тръгват един срещу друг по осевата линия. С максимално висока скорост. Дефилето е с много и опасни завои. Никой не знае точно в кой момент ще се срещне с другия. Ако не излетиш от някой завой преди това, ако не те хване страх и не се отклониш в последния момент, неизбежно се удряш челно с този, който лети срещу теб. Който оцелее…това е. – Цвети направо се изпоти, докато обясни с няколко изречение нощните безумия отпреди половин година, които нашариха пътя през Пролома с бели паметници.
- И сега го правят същото, но в тунелите, така ли? И Радина наред с откачените! Ще я пребия, преди нашите да са разбрали в какво се е набъркала.
- Не вярвам да участва, защото моторът й още от миналата година е под сайванта. Изглежда, че татко нарочно не го поддържа…
- Ти знаеш ли, че това е още по-лошо? – тревожно я изгледа Тина. – Хем не кара редовно, хем участва. Това си е направо лудост!
Вечерта им беше провалена. Нещо повече - и двете се тресяха от нерви и очите им постоянно бяха в другия край на заведението, между двете каменни колони, където непрекъснато влизаха и излизаха младежи. Двете едновременно видяха Ваньо, който премина бавно през каменния проход и говорейки по телефона, ги подмина. Те се спогледаха притеснени.
- Момичета, защо не сте в пълен сестрински състав тази вечер? – чуха гласа му изведнъж и едва не подскочиха. – Случило ли се е нещо? – веднага схвана особеното положение Ваньо.
- Не е, ама може и да се случи – направо изстреля Цвети.
Тина онемя. Изведнъж й се стори, че сестрите й са откровено малоумни. Направо й се доплака от унижение.
- Какво може да се случи? – Иван застана до масата и взе да придърпва един пластмасов стол към себе си.
- И ние не знаем, но се уплашихме, защото тази вечер ще има от ония състезания, нали знаеш – със залаганията. И Радина е там. – Цвети видя, че сестра й е на път да й откъсне главата, но се направи, че не разбира погледа й.
- Я чакай! – стреснато каза Иван. – Че те не ги ли забраниха тези самоубийства? И Радина какво? Ще ходи да залага ли?
- Да залага ли? – Цвети се ядоса. - Май се правиш на интересен. Радина кара там за някакъв.
Тина рязко стана. Лицето й беше почервеняло като пред удар. Гласът й изсвистя и остро преряза Цвети .
- Бе ти нормална ли си? Аз те питам като човек какво знаеш и чакам да ми обясниш, а ти оттук – оттам и не всичко и после пак. Какви ги дрънкаш за някой си, дето Радина кара за него? Главите ви откъсвам и на двете! Веднага ставай да я търсим!
Иван гледаше недоумяващо. И той се надигна и хвана Тина за ръката.
- Къде ще я търсиш? Я елате с мен да видим какво става. Сами в тази тъмница къде ще ходите?
Тримата се заизмъкваха между масите, сподирени от погледа на момичето на бара.
Близо до заведението беше паркирано малкото “Рено” на Иван. Той разбута нещата си на задната седалка и направи място на разтрепераната Цвети. Вбесена, Тина се тръшна до него отпред и рязко дръпна предпазния колан.
- Извинявай – пророни, докато излизаха на централния път. – Забъркваме те в неща, дето не са ти работа.
- Така е – неочаквано се съгласи Иван и това я ядоса допълнително. Погледна косо към него, но си замълча.
- Знам къде стават тези неща. Сега ще видим героите накуп – рече, сякаш на себе си Иван и натисна газта.
Голяма група младежи бяха насядали по моторите си около Черепишкото ханче. Някои пиеха бира, други нервно бутаха напред-назад машините и стържеха чакъла с кубинките си. Иван обърна и спря встрани под широката корона на един орех. Някои от момчетата го изгледаха равнодушно и на секундата го забравиха. Цвети и Тина нервно се взираха в тъмното да видят Радина, но наоколо я нямаше. Олющената врата на ресторантчето се отвори и в светлата рамка те видяха сестра си да върви спокойно пред двама мъже, на които лицата не се виждаха. Тина протегна ръка да отвори вратата, но Иван я хвана бързо и тя отново се дръпна назад.
- Не бързай. Чакай да видя кои са тези двамата – тихо я предупреди той.
Тримата заслизаха по дървеното стълбище от терасата на ханчето. Щяха да минат покрай колата на Иван. В този момент той отвори вратата и излезе. Пресрещна ги бавно и спокойно. Радина го позна в последния момент и очите й се разшириха от изненада. Веднага се втренчи в тъмната кола и се опитваше да види кой седи вътре.
- Радина, - тихо я повика Иван. – Имам да ти казвам нещо. Вдигна ръка и с жест я покани към себе си.
- Да ми казваш нещо ли? Ти? – момичето изумено го погледна и изведнъж започна нервно да се смее.
- Този кой е? – безцеремонно попита единият и застана плътно до нея. – Разкарай го, щото не искам проблеми с гаджетата ти.
Радина се спря и още преди да отговори нещо, видя как мъжът с дългата, мазна коса, който вървеше по-назад, забързано приближи Иван и силно го бутна назад.
- Изчезвай оттук, тарикат! Да не мислиш, че ще ми объркваш плановете, а? – мъжът продължаваше да тласка Иван в тъмното и изведнъж силно изохка.
В този момент от колата излязоха двете сестри и тръгнаха към нея. Радина онемя.
- Влизай в колата – изсъска Тина и я дръпна към отворената врата.
- Е това е прекалено, малката – високо и с нервен глас се изсмя мъжът до нея. – Май цялата рода са дошли да те прибират, а?
Радина мълчеше объркана. Встрани - в тъмното, се чуваха удари и задъхани, нервни псувни. Някои младежи оттатък шосето усетиха, че нещо се случва и ритнаха степенките на моторите. Двама-трима тръгнаха да видят какво става. Чу се мъчителен стон и дългокосият дотича припряно .
- Да изчезваме. Май го боцнах лошо оня тарикат! - и хукна към малкия паркинг отсреща.
- Какво си направил ? Викаш, че си го боцнал? Сега вече яко загазихме! Малката, няма да ти се размине, помни ми думата! – и хукна след приятеля си.
Разтревожени, трите момичета затичаха към сенките край ресторанта. И изведнъж видяха как бавно и мъчително към тях приближава Иван, превит на две. Мотористите отсреща се раздвижиха, нещо взеха да си подвикват и един след друг, после по няколко наведнъж, пришпориха машините и ревът на моторите заглъхна зад завоите. Тина прихвана Иван и внимателно го настани на задната седалка. В това време Радина вече палеше колата и подкара към близкия Спешен център. Минути, след като му дадоха първа помощ, лекарите го транспортираха към голямата болница в съседния град. Едва призори дадоха надежда, че Иван ще оживее. Но продължаваха да се борят за живота му.
Дали родителите му не пожелаха да съдят бандита или пък от високо място потулиха случая, никой не разбра с подробности. Носеха се слухове, че момчето е пострадало заради дъщерите на Петър и Катерина. Някои от тези клюки бяха толкова пикантни, че не стигнаха до ушите на родителите, защото никой не се осмели да им разкаже подобно нещо за момичетата.
Радина и Цвети посещаваха редовно Иван в болницата, но един ден завариха там красиво, тъмнокосо момиче, което студено ги помоли повече да не го безпокоят. Иван си мълчеше и гледаше безучастно в тавана. Унизени, те мълчаливо тръгнаха по дългия коридор на отделението и там, до тясната врата на изхода, срещнаха роднините на Иван. Чудеха се накъде да гледат и какво да направят.
- Не се тревожете - тихо каза майка му. - Лошото мина. Бог е милостив и му даде още живот. За да живеем и ние. Всичко ще се оправи! – и отминаха.
Петър и Катерина бяха като попарени. Вече не бяха онези спокойни и горди родители, каквито всички ги знаеха. Заживяха тихо и затворено, а дъщерите им все по-рядко се връщаха в родната къща. Цвети се омъжи около Коледа, Тина работеше в голяма фирма и се отдаде на кариерата си. За Радина никой нищо не казваше.
Иван оздравя и се ожени за тъмнокосото момиче. Роди им се дъщеря. Виждаха ги рядко на село, но пък по телевизията го показваха често, защото работеше във военното министерство. Пътуваше с делегации и в отговорни мисии в чужбина.
Поредната човешка драма, която с години занимаваше хората на село, потъна в историята. На дневен дойдоха други истории – за футболисти и манекенки, за мъже със съмнителен бизнес и за жени, които правеха живота на тези мъже бляскав и опасен. Никой не коментираше открито това, което виждаха всички – тежките коли, които със загасени фарове се изкачваха нощем към дълбоките пещери в края на Пролома. От жълтите вестници научаваха, че е изчезнал поредният прякор и тайно се прекръстваха. Открай време знаеха, че оцеляват мълчаливите. “Времената променят хората” – казваха едни. А други – вероятно по-мъдрите, имаха друго мнение. Според тях хората променяха времената. По този въпрос Господ не считаше за нужно да уточнява позицията си. И годините минаваха, сякаш качени на Виенско колело – първо минават червените купета. После сините, жълтите, зелените и всички останали. После гледаш – пак се задали червените. И всичко се повтаря. Както в живота.


Първа съобщи за трагедията световна агенция отвъд океана. Дни наред новинарските емисии излъчваха кадри от катастрофата и разказите на очевидци, които откровено се разминаваха. Но в едно всички бяха единодушни. Издирванията се провеждаха в огромен периметър и нито сред оцелелите, нито сред загиналите, беше открит високопоставен офицер от службите на НАТО. Българското му име звучеше на английски твърде странно - затова и доста по-късно стана ясно, че изчезналият е Иван Клензов. Новината хвърли в потрес и догадки хората от Пролома. Родителите му бяха съсипани. Вече нямаше друга тема за разговор. Само тази. Но без нищо ново дни наред. После седмици и месеци. Новината взе да избледнява. Не се коментираше вече дори слухът за огромната застраховка, която близките му щяха да получат.
И изведнъж от нищото - неочаквано като гръмотевица посред зима се чу, че Ваньо се е намерил. Че е оцелял като по чудо и е лекуван някъде в пустинята, където имало български лекари. Хората се кръстеха и малко не им се вярваше това да е истина, но се молеха да е така, защото мъката на майка му край нямаше, а бащата не преживя и месец трагедията.
Лъжа нямаше. Чудо – може би.
Иван бил намерен от бедуини, които му спасили живота, но не успели да спасят краката му. И дълги месеци нито те знаели кой е, нито пък той разбирал кои са. Докато по призрачните пътища в пустинята, номадите не срещнали коли, на които били нарисувани червен кръст и полумесец. И тогава видели, че болният мъж се развълнувал. Високо започнал да вика на непознатия си език и те препречили пътя на белите коли. Разговорили се с водачите. Към дървения кош, в който лежал белият мъж, се приближила жена, облечен в странни дрехи, със смешна шапка и с нещо черно, което криело очите й. Приличала на огромна буболечка и бедуините се подсмихвали в брадите си. Те знаели, че хората от белите коли са лекари. Било се случвало да спасяват родилки, деца и войни от племето им. Сега бил дошъл ред на мъжа, който оцелял от пожара в небето. Когато жената се навела над дървения кош, стъписано се изправила и сложила ръка на сърцето си. Свалила черното от очите си и отново погледнала в коша. Заговорила на непознат език. Бързо и развълнувано. И мъжът, който бил свит като дете, отговорил. Казал няколко думи и гласът му се задавил в сълзи. Донесли носилка и го вкарали в една от белите коли. Жената казала, че мъжът е приятел от детските й години и двамата са отраснали в красива страна с влажни, гъсти гори, с планини, на които имало снежни шапки и през лятото, с прекрасни долини, сребърни реки и топло, синьо море. И че им благодари от цялото си сърце, че са му спасили живота.
Лекарката, която приличала на буболечка, била Радина. С годините свикнала на трудната работа, на езика и обичаите в пустинята. И мислела така да бъде и нататък. До мига, в който колоната срещнала бедуините. Казват, че в случайността няма нищо случайно. А също и това, че случайността е необходимост. За Иван и Радина срещата в пустинята била нещо съвсем различно. Защото нямало съмнение, че сам Бог я бил измислил.
Няколко месеца, след като се чуло, че Иван е открит жив, двамата пристигнали в Пролома. Под натежалата лозница в двора на Петър и Катерина, се събрали много хора. И всички говорели едновременно. По това се разбирало колко много се вълнували и колко много се радвали. И когато повечето от тях се разотишли, Цвети така – между другото, попитала:
- Та за кого се женят хубавите момчета?
- За когото трябва – през зъби отговорила Радина. И после широко се засмяла.
- И задължително да минат през пустинята, за да си приберат момичето – допълнил Иван, втренчен в механизмите на новите си крака. – Какво ще кажете? Да идем до Моста да изпием по едно питие и да видим какво се е случило, докато ни е нямало. И да се пораздвижим…в пълен сестрински състав.
- Чудех се дали ще го кажеш. Заедно, както никога и заедно, както винаги е трябвало да бъде - казала Тина и тръгнала напред.
Петър и Катерина за първи път скришом гледали през прозореца. И се радвали, защото през тежката порта излизали трите им момичета с мъжете си. Нещо, което отдавна мечтаели да видят на едно място. Доброто дълго ги обикаляло и ето - вече всичко си дошло на мястото.
Петър и Катерина тихо се прекръстили и излезли на двора. Нощта прегърнала тихата им радост и се заслушала в песента на щурците.



Че кой пие бира? от Лариса Ангелова


- Да ви предложа нещо към бирата?
Краси погледна сервитьорката с неразбиращият си поглед на художник.
- Да предложите? Можете ли да ми предложите нещо?
- Да, разбира се. Например, ядки. Имаме фъстъци, кашу...
- Не, не. Друго си помислих, че предлагате... - но преди момичето да се обърне обидено, той продължи. - Пия я чиста. Щом настоявате, донесете ми още една!
Тя го погледна на свой ред учудено, но тук идваха всякакви клиенти.
- Е?
- Е? - отвърна приятелят му Минчо, таксиметров шофьор.
Бяха седнали в едно от малкото интелектуални барчета, отворени все още през лятото. Всички се бяха изнесли нанякъде, най-вече на море. А те доволно се наслаждаваха на тишината под гъстата сянка на няколко истински дървета.
- Какво, е? Сдобрихте ли се с Ина?
- Не.
- Ще се сдобрите!
- Не.
- Ти друга дума, знаеш ли?
- Да.
- Каква? - Минчо го погледна не без любопитство, макар да знаеше, че ще изтърси някоя глупост.
- Бира.
- Това го знам. Кажи и друга дума.
- Немска бира.
- Добре! Кажи ми, какво ще правим довечера! Надявах се да си се сдобрил с Ина, тя и моята Ива нещо се дърпа...
- Да, почти с едни и същи имена, Ина и Ива... Все едно сме ги подбирали.
- Да. Можеха да дойдат с нас. Какво като е следобед? Лято е! Горещо! Очакват да ги заведем на кино ли по това време?
- Как не, да пропуснем бирата...
- Бира ли казахте?
- Да, още една, моля...
Минчо не без съжаление се вторачи в халбата с изстудена бира и пяната, която апетитно слизаше на струйка и зацапваше плота на масата.
- Ако бях художник, щях да нарисувам ето този следобед - една дебела сянка и чаша с бира.
- Не си.
- Не съм. Ти си. Защо не нарисуваш една?
- Само една-а-а? - проточи Краси. - Не мога да се задоволя само с една.
- С какво не можете да се задоволите, момчета? - към тях се присъдени и барманът. Той беше обикновен бюфетчик, не знаеше да забърка нито един коктейл, но важно показваше тапията, окачена на стената, въпреки инженерното си образование.
- Гледаме пяната. Как така все прелива и никога не й правиш връх, че да го оближем, а не да сърбаме... Това се питаме.
- Ами... Знам ли. То така си става, идва ми отвътре.
- Да, а аз я предпочитам да се е разплискала. Не някой да застане отгоре като в онази реклама и да я изравнява с нож.
- О, ако ще говорим по учебници, тя трябва да е около три сантиметра...
- Споко, не ти щем знанията! Дай по още една!
- Ха, момчета, така ви искам! Дай и на мен една! - сервитьорката го погледна, беше още три часа. Ако започнеше с бира щеше да свърши с водка или зад барплота. Вечерта имаше голяма компания, а гаджето я чакаше и нямаше да й се размине. Постоя нерешително, но строгият поглед на шефа й я отпрати бързо в заведението.
- Краси, ти не си идвал отдавна. Какво става? Къде е Ина?
- Пак ли за нея? Все ме питат за нея, никога за мен. Питайте ме „Краси, ти днес колко бири изпи? Изпи ли си бирата, изобщо?”
- Защо да те питам. Виждам, че си с червени бузи и блеснал поглед.
- Да, и той е блеснал, целият, но него не го питаш!
- Ми, той е шофьор човека. Кой шофьор пие?
- Аз като съм художник пия, така ли? - и гласът му леко се извиси.
- А, чакай бе момче! Не така, сега. Е, че докачлив. Ей, момиче, донеси по още една!
- Ето, това е мъжка приказка.
Минчо само им се усмихна. И от една бира главата му почваше да се замайва. Но за да поддържа имиджа си на неуспял интелектуалец поръча водка с лед.
- Ай, и ти? Откъде тази мода? - барманът се обиди. - Може да съм учил, недоучил, но водка с лед. Обиждаш ме! Момиче! Извади от камерата специалната бутилка с водка!
- Специална бутилка-а-а? - Краси проточи отново.
- Аха. Изстудена... Ти написа ли си книгите? - той се обърна към Минчо, който не беше написал и ред, но с тази реплика сваляше всички мадами „Имам две неиздадени книги”. Краси само се подсмихна. Познаваха се от години и книгите му не мръднаха ни на йота.
- О, нещо пресъхнах. Стигнах до описание на главната героиня и не мога да реша дали да е красива или грозна.
- Красива! - отсече барманът.
- Грозна! - каза Краси.
- Що така? Кой ще чете книга с грозна героиня, освен ако не й направят пластична операция накрая?
- А, след двете водки ще стане красива като във вица..
- Не, аз съм съвсем сериозен. Я, вижте сериалите...
- Че, кой гледа сериали? Така като ни гледаш двама здрави мъже, да седнем да гледаме сериали?
- Аз за примера, не се пали. Жената трябва да е красива. А и като се замисля твоята Ина не е красива. Да не се обидиш сега? Грозна е.
- Грозна е. Знам го.
- Къде е?
- Няма я. Напусна ме.
- Браво. Зарежи я. Какво толкова намери в нея?
- Как какво? Художник съм. Красивите жени са за мъже без въображение. Дорисувах си мислено това онова в нея и тя стана интересна в моите очи.
- Аха, в твоите очи. Значи проблема не е в теб...
- В него е. Не, че Ина е грозна, той си харесва грозни жени.
- Ех, мъка мъка. Момиче, дай по още една!
- Шефе, жена ти дойде...
- А, само това ми липсваше! Нина като ме види да пия, ще започне пак някой скандал... Момчета, помагайте!
- Нина-а-а! - Краси се помъчи да не мисли, че имената на жените им са се объркали в главата му.
Докато се огледа тя застана до тях и проточи глава към масата, отрупана с халби.
- Пиете?
- Не. Не пием! Дегустираме.
- Какво е това? Чаша с водка?
- Да. Изстудена... без лед, за Минчо.
- А халбите с бира?
- Това са различни марки бира... за Краси.
- А така, пиете бира по това време!
- Че, кой пие чиста бира? Дегустираме! - Нина също не беше красива и Краси я погледна с очите на художник. - Това е разредител!


понеделник, 26 септември 2011 г.

Свищовски лозници' 2011 /Класиране

Носителят на "Златно дунавско перо" е Недялко Чалъков - Велико Търново
Първа награда - Анжела Димчева
Втора награда - Галена Воротинцева
Трета награда - Светлана Йонкова
Специални награди получават Иван Антонов и Росица Станева
Наградата на името на Николай Искъров е за Красимир Петров

Галена Воротинцева
СМЪРТТА НА ЛОЗАТА


Лоза като жена - и дума не продума,
на вино ни събра, постла ни топла шума.
От век и до сега - край нея все сме първи
на песен и кавга, на радост и кахъри.

В коравите глави тертипите преправи -
тук гледах призори, запретнала ръкави,
как се избистря ден, как тихо отлежава
и всеки грях простен, и на родата нрава.

Под нейните реси стърча байрак. И брадва.
А що хоро се ви! - и мъртъв да зарадва! -
така ни залюля от люлката до гроба,
но вече остаря и тихо сви утроба.

Днес - грeшни и добри - при себе си ни върна,
и пак ни напои с тръпчивата си мъдрост.
Животът - колело от чаша до мотика -
през тъмното око на бъчвите ни вика.

И пак като деца сме заедно, защото
видяхме и глада на гарвана в окото.
И пак садим лози - за следващите сватби.
А слънцето блести в наточената брадва.


Трета награда - Светлана Йонкова
Спомен за Свищов

Всеки грозд от лозницата пръска любов –
мед и вино с ухание меко...
Но когато си спомням насън за Свищов,
виждам първо как крачи Алеко.

Не със чаша в ръка, а със вино в кръвта –
вино, дето асмата не дава!
Само Бог може нечия луда глава
да подпали с небесна жарава.

А лозниците шепнат. Зърната пламтят
и магията тръпне на сянка –
сред дълбоките изби на тихия град,
в който вече е легнала дрямка.

Но къде е Алеко? – заспива Свищов
изморен, изтрезнял и премазан.
Ганьо, седнал на чашка, кълне се в любов
в парламента. А храмът е празен.

И народът печално си спомня за Йов;
Ганьо близо е, Бог е далеко...
Затова всеки път, щом си спомня Свищов,
до лозниците виждам Алеко.

Национална литературна награда "Кураж"

"Кураж" - е обявен вторият конкурс за Национална литературна награда "КУРАЖ"
с мото стиховете на Дамян Дамянов „От мъката аз песни ще направя,// от сълзите - на римите смеха!""
В конкурса могат да участват съвременни автори с поетичен сборник, издаден през 2010 или 2011 година, с който авторът не е участвал в други конкурси.
Наградата е 1000 лева.
Провежда се и конкурс за СПЕЦИАЛНА НАГРАДА "КУРАЖ" за млад автор - до 35 години. Условието е същото - поетичен сборник, издаден през 2010 или 2011 година, с който авторът не е участвал в други конкурси.
Наградата е 600 лв.
Желаещите да участват в конкурса трябва да изпратят три екземпляра от сборника си най-късно до 1 октомври 2011 година на адреса на редакцията:
София 1000, ул. "Христо Белчев" 8,
Съюз на инвалидите в България - За Национална литературна награда "Кураж"

вторник, 13 септември 2011 г.

Литературен конкурс на тема „Писането е лудост”


Мултимедийното списание “Public Republic”, с подкрепата на Немско-българското дружество в Хамбург и Дружеството за българо-немски икономически и културни връзки, Германия, организира от 15 септември до 15 октомври 2011 г. литературен конкурс на тема „Писането е лудост”.

Конкурсът е за художествен текст в една от двете категории: поезия или проза (разказ до 900 думи).

Творбите ще бъдат оценявани от жури в състав: проф. Милена Кирова (литературен историк и критик) – председател на журито, Амелия Личева (доцент по теория на литературата и поет), Владимир Зарев (писател и издател), Здравка Евтимова (писател), Мирела Иванова (поет), клиничен доц. д-р Евелина Ламбрева Йекер, д.м. (психиатър-психотерапевт и писател), Ида Даниел (режисьор, поет и сценарист).

Първа награда във всяка категория: 100 лв.

Втора награда включва преводи на немски и английски език.

Трета награда – арт фотоси на дизайнерката Симона Грошевска и книги от издателство “Сиела”.

Отличените на първите три места автори ще получат грамоти, публикации в коледното издание на сп. “Съвременник”, в “Литературен вестник” и в “Public Republic”, книгата “Андрогин” на Ясен Василев и ще участват с творбите си в следващата арт среща на “Public Republic” в Германия.

Наградите ще бъдат обявени на рождения ден на “Public Republic” — 21 октомври 2011 г.

Регламент:

Условия за участие: В конкурса може да участва ВСЕКИ само с ЕДИН ТЕКСТ, като избере САМО ЕДНА от двете категории художествен текст (само поезия или само проза). Задължително условие е творбата да НЕ Е ПУБЛИКУВАНА досега в печатно или интернет издание.

Срок: От 15 септември до 15 октомври 2011 г. включително (текстове се приемат до 24:00 часа на 15 срещу 16 октомври).

Обявяване на наградeнитe: 21 октомври 2011 г.

Изисквания към участниците:

1. Изпращане на един E-mail до редакцията (konkurs@public-republic.com) с два прикачени файла. В полето “Относно”/ Subject да бъде записано „За конкурса” и Вашето име и фамилия.

2. В първия прикачен файл се съдържа текстът (като doc) – поезия или проза, с който участвате в конкурса.

в категория “Поезия” участват само стихотворения;
в категория “Проза” участват само разкази с обем до 900 думи.
3. Върху самите текстове да няма никакви лични отличителни знаци (име, потребителско име, автограф, лого и т.н.).

4. Във втори прикачен файл (като doc) да бъде изпратена попълнена съответната форма за участие, която може да изтеглите тук:

Форма за: категория “Поезия”
Форма за: категория “Проза”
5. Kонкурсът на тема „Писането е лудост” на мултимедийното списание Public Republic е конкурс за авторски творби.

Можете да участвате в него само с текстове, на които Вие самите сте автор.

Изпращането на чужди произведения за конкурса е недопустимо и е свързано с юридическа отговорност.

С изпращането на кандидатурата си, участникът дава изричното си съгласие с това условие, както и с условието, че текстовете му да могат да бъдат публикувани в online и печатни издания на Public Republic.

6. Всеки от участниците в конкурса ще получи в рамките на 48 часа на електронната си поща мейл, че текстовете и необходимите данни са пристигнали успешно на редакционния адрес.

В случай, че сте пропуснали да изпратите нещо, също така ще получите мейл с молба да допълните вече изпратеното.

Пожелаваме успех на всички участници!

http://www.public-republic.com/magazine/2011/09/76125.php#more-76125

За допълнителна информация и въпроси: konkurs@public-republic.com


Проф. Милена Кирова за „Писането е лудост”
Евелина Ламбрева Йекер за „Писането е лудост”

петък, 9 септември 2011 г.

"РОДНИЦИ" / Визитка

Новата книга на Ина Крейн - сборникът разкази "Родници", излезе от печат.
Предстои нейна премиера на 20. 09. 2011 в читалище "Н. Хайтов", от 18.30 часа, София.
В рубриката Автори в аванс можете да прочетете откъс от книгата.
Разказите предизвикват размисъл за морала и ценностите в нашето съвременно общество, за поведението ни в кризисни ситуации
споделя Георги Балабанов, в предговора на книгата.
Редактор - Весислава Савова.
Издател:eKниги
Корицата е дело на Йордан Янкулов.
Книгата съдържа 30 разказа, разделени в три цикъла.
Много от тях са наградени в реномирани национални литературни конкурси:„Грешница”, „Поп Серафим”, „Третата мория”, „Солена кръв”.
Електронен вариант на книгата можете да намерите на страниците на сайта еКниги.
Повече за книгата можете да узнаете от нейния автор, самата Ина Крейн.

На Добър час , Ина!

четвъртък, 8 септември 2011 г.

Автори в аванс: Ина Крейн

Ина Крейн / Илияна Иванова Каракочева е родена в гр. София на 20.09.1966 г. Завършила Българска филология – Софийски университет „Св. Климент Охридски” .Член на Съюза на независимите български писатели. Публикува на страниците на литературните сайтове „Буквите" , “Откровения”, ”Хулите”, Блог.бг, „Кафене. Бг”, „Луди-млади”, ”Диплома”, „Аз жената”и др. - стихове , разкази, есета, импресии и картини.
Носител на множество награди в националните конкурси.
Представяме ви в аванс разказът Горница от най-новата книга на Ина Крейн "РОДНИЦИ".
Предстои премиера на книгата на 20.09.2011 г.


ГОРНИЦА




Мракът разплете коси и прегърна малката стаичка. София се отпусна изтощена на коравия нар и притвори клепачи. Пред очите ú танцуваха червени и жълти слънца – ароматът на ябълки пърхаше из цялата къща. Преглътна с мъка и постави ръка на издутия си корем.
Цял следобед сортираха ябълки. Никой в селото нямаше такъв плод. Златни и алени, сочни и пръхкаво сладки, те пълнеха двора със своя изкусителен аромат. Така ú се искаше да изхрупа една до последната семчица. Ала свекърът не позволяваше.
- Злато струват тез плодове, злато – размахваше пръст той. - Няма защо да ядем ние от тях. На пазара ще идат всички. Живо!
Снахата преглъщаше, а душата ú се пълнеше ту с гняв, ту с предателски сълзи. Късно следобед свекървата не издържа.
- Милчо, дай една от червените на София. Трудна е булчицата за първо. Да ú се услади душата.
Свекърът се обърна ядно.
- Ако толкова ú се иска сладко, да си остърже гулия. Ябълките струват пари.
София се изчерви до корена на русата си коса. Почувства се унизена и смазана. Мъжът ú мълчеше и гледаше право пред себе си. Само свекърва ú стисна устни и завъртя ядно глава. Повече нищо не каза.
Бог изгорил я богатската къща! И нейната майка, дето я даде тук. Живот ли живее тя? Работа от сутрин до вечр. Работа, работа, работа! Да бе останала стара мома! Поне смях имаше в бедната им колиба доволно.
Вратата се отвори и влезе нейният мъж. Тя затвори очи и се престори, че спи. Какво да говори с него? Не смее дума да каже на татко си. И това ми било мъж! Добре, че е човек свекърва ú. Ама тя, защото се е напатила и е от нейната черга.
- Спиш ли? – попита мъжът ú и се протегна към нея.
Тя му обърна гръб и той прибра ръката си.
На другия ден започнаха още от тъмно. Пълнеха кошовете за седмичния пазар в Солун. Стояха една срещу друга – София и свекървата. Изпращаха мъжете, кошовете бяха готови, всичко ябълки – натоварени. Излизаха от двора, когато Милчо се сепна и викна ядосано на сина си:
- Къде ми е кривият нож?
Все се боеше да не ги оберат по пътя. Синът хукна, но се забави и старият изтича след него.
Свекървата грабна ябълка от първия кош и я мушна в своята пазва. Снахата гледаше с разширени очи, без да мигне. Знаеше, че ако ги видят, боят ще бъде най-малкото, което ги чака. Секунди и мъжете се появиха отново.
- Много е прежълтяла невестата - погледна я изпитателно Милчо. – Влизайте вътре и нека легне да спи. Работата за днес приключи.
- Така ще направим, Милчо – отвърна като ехо жена му и подхвана леко снахата да влязат в дома.
Дръпна пердето наполовина и извади ябълката. Избърса я хубаво в кърпата на стената и я подаде тъжно на снахата.
- Мъжете в този род нямат сърца - прошепна ядосано старата.
София погали плода първо с очите, после прокара устни по гладката ароматна кожа. Впи устни в него като в целувка и приседна отмаляла на столчето. Чувстваше се щастлива и някак успокоена, сякаш тази открадната ябълка връщаше в тялото ú топлина, която беше изгубила. Изсмука сладкия сок и накрая в ръката ú остана само огризката с няколко семчици, кадифено-бадемови като очите ú.
- Дай ги на мене, булка - протегна ръка свекървата – Ще ги изхвърля като ида довечера за вода – и пак ги мушна в пазвата, да не остане следа от кражбата.
Мъжете пристигнаха весели от пазара. Бяха продали всичко на търговците в Солун. Старият носеше армаган – големи черни маслини и печен нахут. Снахата не ги погледна. Душата ú беше пълна със сладостта от червената ябълка. Свекърът я погледна сърдито, но тя събра сили и се оправда.
- На бебето не му се яде.
- Още не се е родило, пък вече продава фасони – не се стърпя той.
- Ще ида за прясна вода – измъкна се бързо старата, грабна голямата стомна и излезе в топлата здрачина.
София сложи ядене на мъжете и си легна усмихната. Душата ú миришеше на ябълка и светлина.
- Момче е, живо и здраво – акушерката подаде ревящото бебе на майката и тя го гушна до гръдта си.
Гледаше го жадно, галеше го по бузките и имаше натрапчивото усещане, че цялото мирише на ябълки...
Времето се търкаляше из градината и детето тупуркаше с немирни крачета по двора, бъброрейки на своя неразбираем език мъдрата тайна на обичта и живота.
Свекърът бутна вратата и застана в двора разкрачен, сключил вежди като градоносен облак.
- Кой е откраднал ябълка?
Очите му пронизаха София и тя притисна детето към себе си като броня. Свекървата и синът мълчаха.
- Във вадата до уличната чешма е поникнала горница. Няма как от другаде семката да е дошла! – ядосано изкрещя той.
Жена му го гледаше с нескрита омраза, готова за първи път да се опълчи явно срещу деспотичната власт на мъжа.
- Аз я взех за София - изненадващо се обади сина. – Страхувах се да не пометне детето. Ще отскубна дивачката още сега.
- Няма да пипаш фиданката – процеди през зъби бащата. – Щом е било за детето – не може да бъде унищожена.
- Ще я пренеса в двора тогава и ще викна някой да я ашладиса – предложи синът.
Свекърът изгледа като ястреб снаха и свекърва. После се втренчи в детето. Бузките му розовееха като страните на пръхкава ябълка, а очите му имаха отблясъка на черни маслини, като онези, които донесе на връщане от пазара, а снахата да опита не пожела.
- Аз ще ашладисам дървото и то ще остане там – властно отсече Милчо.
Мъжът влезе в градината и започна да избира калеми от различни сортове ябълки.
Следващите години дръвчето даде първите хрупкави плодове. Мъжът така майсторски го ашладиса, че то раждаше няколко сорта на корена. Единият клон светеше с червени, вторият - с жълти плодове, а третият - с малки шарени ябълки, дребни и усмихнати като звезди.

Авторката Ина Крейн за своята нова книга "РОДНИЦИ"

През прашния път на времето, през морето от болка, обич и светлина към нас идват чрез магичния свят на спомена нашите родници. Част от нашата кръв и плът, белязани от единството на рода, езика и пространството на родната земя. Носим техните очи, надеждата им за щастие, любовта към родното. Дали забравихме да говорим с природата и нейните деца, нашите други родници, без които животът ни е непълен? Ако заради компютри и модерни технологии забравим кои сме, откъде сме дошли, загърбим своята родова памет и онемеем за другите деца на природата, ако отминем трагедията на бежанците от войните и техните морални подвизи, къде ще стигнем? Какво ще оставим на децата си, рискувайки да ги направим безродници? Този сборник разкази е третият след „Балкански ветрове” и „Сърцето птица”. Творбите продължават да разказват малки истории за хора с големи души. Читателят може да пропътува трънливия път на бежанците от войните до майка България, да се пречисти с болката и изкуплението на грешниците, осъзнали истинската стойност на най-важните неща за един човешки живот – семейството, децата, родината, обичта към род и природа, приятелството между човека и неговите човешки и нечовешки родници. Защото те идват и си отиват, а уроците, които ни оставят във времето, продължават да пътуват към новото поколение, за да му кажат истини, които ще го направят по-силно, по-мъдро, по-българско. За любовта, семейството, децата, приятелите и големите-малки родници, другите деца на природата, героите ще нарушат правила, ще променят себе си в опит да намерят онази хармония между себе си и света, която наричаме щастие и е единствено възможна само когато усмивката ни отразява усмивката на нашите родници. Благодаря за силата, обичта и уроците на моите родници, които ме направиха по-добра, по-мъдра и по-светла. Те са и ваши родници. Отворете вратите на душата си за тях и те ще ви направят повече човеци и българи. Успешно пътуване, родници!

ДОКОСВАНЕ ДО СВЕТЛИНАТА... Георги Балабанов за новата книга на Ина Крейн "РОДНИЦИ"

Името на белетристката Ина Крейн е отдавна известно и популярно сред ценителите на литературното творчество. Спечелила много награди в национални литературни конкурси, тя навлиза все по-трайно в духовния ни живот. „Родници” е книга, която впечатлява и привлича вниманието на българския читател. В разказите се преплитат човешките съдби на българските бежанци от Македония, прогонени жестоко от родните места. Тук се открояват обаятелни герои, търсещи и намиращи своето лично щастие в битката с трудното време. Всички те са страдалци. Четях и образно виждах с какъв тънък психологизъм е описано всичко. Авторката върви ръка за ръка с героите си невидимо, изживява мъките и споделя съдбите им, потъва дълбоко в техните душевни драми. Успоредно с това откроява изостреното им чувство за чест и достойнство, което ги извисява в смутното време на войните. Нишка по нишка, писателката разплита кълбото на живота на персонажите, единението им с природата. С обич и съпричастие, с изключителен талант тя им дава нов живот, който отстъпва на труда и мъките, а душата им намира истинските ценности. Чуствителността на образите кара читателя да им съчувства и да ги пусне в душата си. Героите на сборника излитат като ято птици от този южен край на Родината, кръжат в необятното пространство на времето и спомените и плавно прелитат над границите, които сами си поставяме. Разказът „Ченичарка” грабва и ни потапя в необичайна среда. Главната героиня е обикновена жена с необикновена съдба – приготвя пшеницата на всички починали в селото. С изстрадана мъдрост тя ще каже: ...”нека да има храница в дългия път светлина”, добавяйки „пшеницата храни душата, когато капне в нея сълза.” Образът е разкрит с деликатност, която не оставя съмнение за преклонението на писателката към тези, които сме загубили, но са част от нас. Тъгата и житото са преплетени като обичта и болката в кръговрата на живота. Благородна и справедлива, реалистична и романтична, разказвачката Ина Крейн свързва разказите в здрава верига чрез духовното извисяване над обикновеното битие. Всеки герой е неповторим и изстрадва съдбата си достойно: „Дерибей”, „Солена кръв”, „Джумайлията”. Те носят моралната чистота на род и родина и ни карат да се прекланяме пред решимостта им да намират ...”брод с неизплакан стон.” Един от най-хубавите разкази е „Поп Серафим”. Още първите редове ни грабват с героизма и смелостта на мъжа, спасяващ чужди деца от мътните води на Струма. Пристигайки в родината, той става причина да се създаде село, да се построят къщи, да се изгради училище. Физическата сила и грубост на персонажа контрастират с духовната му извисеност и чистота, предаността му към родното и обичта към българското. Пред нас застава герой, надарен с мъдрост и човечност, които са пример за подражание. Милчо от творбата ”Горница” няма да позволи на снаха си да вкуси от сочните ябълки, въпреки че тя очаква дете, но накрая сам ще облагороди дръвче в името на здравето на своя внук и наследник. Джумайлията не открадва круша в чуждия двор, макар да е дете и да му се иска да хапне от сладкия плод, но ще дари на непознати после от ценните плодове, ще открадне хляб, за да нахрани други деца и така ще намери семейството, за което толкова дълго е мечтал. Разказите предизвикват размисъл за морала и ценностите в нашето съвременно общество, за поведението ни в кризисни ситуации. Вдигнала високо летвата за мярката за човечност, авторката ни предизвиква с образа на героинята в „Кака Ленка”. Едно крехко момиче става майка за останалите без родители деца, жертва своя живот и щастие за тях, без да иска отплата. Така плавно и неусетно читателят стига до „Грешница”, която ще изплаче мъката на много жени като нея, минали през ада на войните: „Живея с децата си в турски дом, а моят го изгориха гърците. Детето и свекърът ми останаха непогребани, а аз преливам чужд гроб и моля за прошка, а знам, че такава за мен на тоя свят няма.” Обсебени от копнежа за щастие, героите страдат и се борят, но не стават злодеи и убийци. Дълбокото преклонение пред живота, който е труд и мъка, благородните мисли и дела невидимо поставят на везните на съвестта какъв трябва да бъде моралът ни днес, как да съхраняваме зрънцето вяра, завещано от дедите ни, за да оцелеем като нация. Авторката поставя открито проблема за моралната чистота и необходимостта от него като градивна сила на всяко общество, за да можем винаги, когато се върнем в родните си домове ...”вечерта тихо да капва над хладната зелена асма.” Тасо ще се върне, натрупал пари и имот в чужбина, но ще завари студения гроб на жена си. Майка ще застане пред гроба на Лечителя от едноименния разказ, за да благодари за безкористното сторено добро. Тук е истината, мъдростта и живота. Мълчанието на героите в такива моменти говори по-силно от изкрещените думи. Духовното оцеляване е другият проблем в разказите от сборника. В „Солена кръв” и „Македончето” историята се връща, за да даде сила на днешните българи, като ги научи да отстояват българското. Старицата от едноименния разказ ”Родници” ще намери сродна душа в смокинята и ще сподели с нея както мъката на очакването, така и радостта от завръщането на обичаните членове на семейството. Защото без патриархалната обич към най-близките животът всъщност е празен. Книгата ”Родници” на Ина Крейн е като свята българска икона. След нейното прочитане ние не само ще се преклоним пред таланта на авторката, но и ще се замислим колко чисто и свято е българското ни достойнство, каква е човешката ни същност. Затова произведението е не само докосване до страданието и светлината, но и духовно прераждане, път към доброто, което трябва да намери място в душите ни. Този сборник се чете на един дъх. Той е ново духовно изследване на моралните ни стойности с тънък психологизъм, който извисява книгата в съвременното литературно пространство чрез благородството и справедливостта на героите, и безспорния ярък талант на авторката. автор: Георги Балабанов Член на УС на СНБП

Популярни публикации / месечен рейтинг