Автори в аванс: Росица Копукова

Росица Копукова е по образовение педагог и филолог. Работи като журналист в БНР. Награждавана с многократни научни и литературни награди в България, САЩ, Австралия, Италия. Присъства в Британска антология "Световно известни поети". Публикувала множество статии в периодичния печат. Автор е на 67 книги поезия и проза. Издавана на български, английски, френски и итариански език. Астролог. Изучавала френски и руски език. Много рецензенти са дали своето престижно мнение за творчеството ѝ, между които д.ф.н. Йордан Ватев. Като автор на две монографии за нейната поезия, той дава своята положителна оценка за творчеството ѝ я съветва никога да не изоставя пътя на поета и писателя. Росица Копукова е също така, хуморист и сатирик, нещо, което по-трудно се удава на жените.


ЛИЦА В РЕСТОРАНТА НА НЕЛИ

На булевард "Константин Величков" в столицата, в малкия битов ресторант на Нели, там, където срещу народна цена си хапваш вкусно и до насита, тече животът "зад кадър" на нашия квартал.
Човек с човека се отпуска и неусетно показва истинския си облик, като пропуска само малката подробност, че в ресторанта се намирам и аз с моето невидимо перо. Време за попиване на думи и разглеждане на образи. А такива - дал Бог, колкото искаш.
Сервитьорът ме знае от години и докато му давам поръчка за моя любим "език пане", чувам,ч е на съседната маса се бистри диалог.
- А, бе, Иване, истината е ясна, бе, братко. Ти не се караш с моята жена, аз не се карам с твоята. Не сме слепци да не видим, че ти повече харесваш моята жена, аз -твоята.
Настъпва кратко мълчание и от двете страни, явно, докато Иван схване намека на отсрещния си приятел. Мъжете са на години, улегнали, ще речеш, но мераците не са стихнали с достолепната им възраст.
- Е, какво ще кажеш?
- За кое? - прави се на луд Иван.
- Да ги разменим, бе, Иване. За месец. За проба. Говорих с моята - ще се навие.
-А бе, Босиле...
- А бе, Иване, работата ще стане. Дай малко да го раздвижим тоя смотан живот. Момче, сметката. Айде навън ще довършим - отлага Босил, колкото Иван да помисли на въздух.
Двамата си тръгват.
И погледът ми се премества върху дама около петдесетте, която пита дали може да седне на моята маса. Каня я.
Тя слага очилата и потъва в менюто, докато чака някого. Мъжа си, както съобщава след малко, докао аз получавам любимото си пане.
Изтичат ѝ очите, докато гледа къде мъжът ѝ паркира колата. И като влиза, го емва от вратата защо е паркирал там, а не онам. Па като потича един семеен диалог с превес на женската страна: къде да си даде палтото с две петна на "химическо" и коя от всички софийски чистилници да избере /адреси и местонахождения се редят със завидно познание от страна на двамата/, от колко време го боли пръстът и защо не я е послушал да го лекува по нейна рецепта, с кой прах е прала пердетата, а той не е купил по-ефикасния и как може да купи краве сирене с пет стотинки по-скъпо от предишното...
Човекът се умълча накрая и кротко ядеше супата топчета, която не била като нейната, затова тя си е поръчала шкембе чорба, но и то нищо не струвало и пак не било като нейното...
Боже, горкият човечец. Боже, и на мъжкия пол невинаги е лесно в живота, особено когато женският чехъл е голям.
Репертоарът не свърши, а аз след моето "пане", платих и си тръгнах с подута глава...
"Щасттливка" - викам си. "Ами ако това беше майка ми?"
И освежена от милостта Божия, че не ми е избрал такава родителка, поех към дома.