сряда, 31 юли 2013 г.

Хапче за правопис: Представките: пре-, при-, о-, у-. Особености при наставката -ски



Представка ПРЕ- означава:

 

Преминаване на граница

Надхвърляне на норма

Повторно извършване на действието

Край на действието

Прехвърля

Прескоча

Премина

Преплувам

Преям

Престоя

Пребоядисам

Пренапиша

Преброя

Претегля

Прежаля

 

Представка ПРИ- означава:

Намаляване на разстоянието между обекти

Еднократно или слабо действие

Начало на действието

Прикова

Пришия

Пригърми

Пришумоли

Прияде ми се

Припи ми се

 

Представка О- означава:

Действието е върху повърхността на обекта

Действието е върху целия обект

За получаване на ново качество

Одраскам

Обеля

Обера

Осоля

Ограбя

Обогатя

Обуча

Облагородя


Представка У- означава:

Действието е към центъра на обекта

Действието е навън от центъра

Действието е надолу от центъра

Убода

Ужиля

Улея

Убягна

Утая

Упадна

Увисна



 ПРИЛАГАТЕЛНИ С НАСТАВКА -СК

Когато наставка -СК е прибавена към дума, завършваща на СЗЧЖШ, съгласна С от нея се изпуска:

 

Париж – парижки

Витоша – витошки

Добрич – добрички

Бургас – бургаски



Хапче за правопис: Подвижно Ъ

Звукът Ъ може да променя мястото си спрямо съгласните Р и Л!

В едносричните думи липсва правило. Може да е преди или след.
стръв, грък, връх, глъч, плъх, плът, сърп, твърд, вълк, дълг, жълт, дърт

 В многосричните думи
1.) стои пред Р или Л, когато след тях има само един съгласен звук:
вър-ба, гър-не, бър-кам, гъл-ча, мъл-ча
2.) Ъ преминава след Р или Л, когато след тях има два или повече съгласни звука:
Връб-ница, грън-чар, брън-ка, глът-на, млък-на

ИЗКЛЮЧЕНИЕ – При глаголи от несвършен вид с наставка -В-
из-бърз-вам, о-пърж-вам, при-върш-вам, пре-търс-вам

вторник, 30 юли 2013 г.

Хапче за правопис: Правопис на представки

Представки, които завършват на звучен съгласен, се пишат винаги с него, независимо как се изговарят: 
из, без, през, раз, под, над, зад, пред, в, об
изскоча, разсея, безсмъртен, подскоча, предложа и т.н. 


Представките, които завършват на беззвучен съгласен са само ОТ и С. Те също задължително се запазват при писане.
сбор, сделка, сграда, оттегля, отдавам и.т.н.

събота, 27 юли 2013 г.

НЕБЕСНОТО МОМИЧЕ от Интернет – НИКОЛИНА МИЛЕВА


С Великата Ники съдбата ме запозна може би случайно през 2010 година в литературния сайт „Откровения”, където тя си направи регистрация малко след мен. И вече не случайно се зароди едно истинско приятелство, независимо от разликата във възрастта ни, защото реално погледнато аз мога да й бъда майка.
В началото на поетическата си кариера Николина Милева от Тетевен ги пишеше едни… с редове по-дълги от полето за публикуване, дето почваш да ги четеш и докато стигнеш края им забравяш за какво е ставало дума.
Спомням си, че имаше случка с многознайковците на сайта, които й редактираха едно стихотворение, за да види за какво иде реч. Вярно е, стихът беше перфектен, издържан метрически, но… не беше неин.
Може би това беше моментът, в който се сближихме с Ники. Тя започна да търси съветите ми и дори да ми дава за мнение и редакция някои от стиховете си. Няма да забравя вика й за помощ, когато напусках сайта с известен скандал: „Руме, на кого ме оставяш?” Но най-малко се притеснявах за нея, защото тя вече беше станала утвърден автор със своя аудитория и приятелите й бяха повече от враговете.
Имам реален поглед върху творческото й развитие и мога да го разделя на два периода (почти като при Пикасо), сив и розов. В сивия период са сериозните й стихове (когато ги четеш оставаш с впечатлението, че е поне 40 годишна). В розовия период са ефирните й, почти безтегловни творби, които те изпълват с лекота и позитивизъм. Ще се чудите за какво ви говоря, ако не ви дам подходящ пример.
Ето стихотворение от розовата серия. То дава най-ясна представа за характера й и душевността й, които носи и в които е съхранила частица от непорасналото дете:

По детски
Не ме познаваш? Щура съм за двама.
Кошмарно щура, а и се харесвам.
Рисувам небеса и спирка нямам.
Летя с илюзии, не презареждам.
Измислям светове и тайни порти
и само аз паролата им зная.
Прескачам облаците безразборно.
Това е моят Рай и е безкраен.
На практика съм малко хаотична,
но моят хаос си има правила.
Избелвам нощем всички черни мисли
и в бялото се къпя през деня.
Не ме познаваш. Викат ми Щастливка.
Не можеш да летиш?... Ще те науча.
Условието е: една Усмивка.
И всички чудеса ще ти се случат.
Такава съм си. Щура съм за двама.
И теб определено те харесвам.
Да поиграем. Искаш ли... на дама?
Във моя свят животът е…
по детски.
/По детски Н. Милева/

На другия полюс обаче са сериозните й стихове, където ще видим една рано помъдряла, духовно израснала и сбогувала се с илюзиите си жена. Трудно ми бе да избера стих от този й период, но ще опитам със:

Пегас
Признавам си. Не нося на любов.
Мъжете ми все падат като круши.
Животът ми е (анти) образцов
и често по перваза лъкатуши.
В морето ми са плували насън
какви ли не измислени пирати.
Удавиха се... за един алтън.
С препълнено сърце. И пребогати.
В земите ми умираха добри,
едни и същи. Все земевладелци.
Празнуваха пияни до зори
и бързо се превръщаха във делници.
В небетата ми никой не летя.
Високи са, криле не никнат лесно.
Последният с надеждата живя,
че вечер ще му пея тихи песни.
Но всъщност имам много дрезгав глас.
Признавам си не мога и да пея.
Един ми заприлича на Пегас.
С едни криле. И него го живея. /Пегас Н. Милева/

Мога до безкрай да изреждам поетическите й попадения и да давам примери за израстването й като творец през последните три години, но не в това е въпросът…
Всеки може да я прочете на страницата й във Facebook „Небеса”, която има над четири хиляди фенове.
Николина Милева има и спечелени награди: първо място в „Поетични звуци - 2012 г.” - Литературен конкурс на сайта „Беседката” и най-прясната й, онзиденшната – 3-то място в 16-тото издание на „Ерато”, обявена от в-к „Уикенд”.
Стихове на Николина Милева могат да се прочетат в алманах „Поезия’2012” на фондация „Буквите”, в електронната книжка „По детски” – награда за първото място в „Поетични звуци”.
В началото на годината излезе поетичният сборник „Споделени мълчания” на трима автори от Тетевен (Николина Милева, Петя Стефанова и Добромир Пенков).

В най-скоро време очакваме и лична поетическа рожба. Стискаме палци, Ники!

от Румяна Пелова





четвъртък, 25 юли 2013 г.

Уроци по сценично майсторство: Как се усмихва куче от Светлана Караколева




– Спри да плачеш и ми обясни за какво става дума още веднъж, моля те!
– Той ни взе топката – подсмърча синът ми и размазва прахоляка от футболното игрище по лицето си.
– Кой той? – питам и се вглеждам в развълнуваните физиономии на приятелите му.
– Той няма право да…
– Лельо Светле, ние си играехме на игрището в училище и нищо лошо не сме направили, а той дойде, взе ни топката и ни изгони.
– И?! Има ли още нещо?
– Каза, че няма да ни я върне…
Поглеждам си часовника. Наближава обедната почивка.
– Хайде сега да ви нахраня. Има и лимонада.
– Ами топката?
– Ще видим!
Храната не ги успокоява. Ядат, колкото да ми угодят. Излизам на верандата и ги оставям да си излеят огорчението. Яд ги е. Разбирам ги. В краката ми се настанява господин Робърт, прекрасната ни немска овчарка. Побутва ме с лапа и сякаш ме пита: „Какво става?” Разсеяно го почесвам и с едно ухо слушам „съвещанието” около масата. Ясно! Отишли да играят в училищния двор и домакинът им „прибрал” топката. Лято е. Според него по това време на годината не бива да ходят там. Майките на другите са на работа и ето ги: един отбор приятели отново у дома.
– Сега какво ще правим?
– Ще чакаме да стане 13 часа и ще отида да разговарям с директора.
– Ами ако не е на работа?
– Все ще има някой от колегите дежурен. Нахранихте ли се?
– Прибрахме масата и си измихме всичко. Остана малко за Робърт.
Кучето, чувайки си името, моментално се вмъква вътре. Боричкат се. Смеят се. Пети за шести клас – всичко правят заедно – и хубаво, и лошо. Имат си кодекс на честта. Държат го у нас. Веднъж седмично играят на парламент. Тогава се редуваме с другите родители да им приготвяме по нещо за хапване. Събират си стотинки за футболните топки, за лимонада, за сладолед. Харчат, когато ще стигнат за всички. С топките е по-различно. Купуват веднъж месечно. Понякога се спукват по-рано и тогава пристигат нажалени и кротки, гледайки ме в очите. Обикновено синът ми моли: “ще ни дадеш ли пари, ще ти ги върнем…” Карам ги да вършат нещо дребно “срещу заплащане”, за да не се чувстват длъжни, защото когато опитах да им подаря топка, те я взеха, но след две седмици ми донесоха парите.
– Хайде, време е! Искате ли да ме изчакате тук, или ще дойдете с мен?
Съвещават се.
– Ще те чакаме тук.
Господин Робърт обаче е на друго мнение и си носи каишката за разходки. Споглеждат се. Синът ми тръгва с нас. Другите – остават. Ето го и училището.
– Влез и извикай домакина, да не влизам с кучето, че не е хубаво то да се разхожда из сградата.
– Добре.
Стоя до металната ограда и чакам. Идват. Възрастен мъж с треперещи от снощното препиване ръце. Мирише на лошо. Вижда ме. Кучето се опитва да стане.
– Седни, Робърт.
Мъжът застава на метър от мен. Гледа ме с пренебрежение.
– Довечера ще дойда у вас. Ще вляза. Ще взема каквото искам. Ще си изляза, казвайки, че няма да ти го върна. Ти какво ще направиш?
– Ще извикам полиция…
– Аз да викам ли полиция, или ти сам ще върнеш топката на децата?
– Ти коя си ма…
В това време господин Робърт се надига, подпира двете си предни лапи на раменете на мъжа, облизва лицето му с език и… нищо! Стои и чака.
–  Ще я върна, само го махни от мен.
–  Къде е да пратя детето да я вземе?
–  Да отива! В учителската стая е…
Тръгваме си. С топката. Зад гърба си чувам някакво изречение, което определено впечатлява само кучето защото само то се обръща и изръмжава ядосано.
– Благодаря ти, Робърт!
– И аз!
Господин Робърт се усмихва. Виждали ли сте как се усмихва куче?

© Светлана Караколева. Всички права запазени
 Истории с куче


вторник, 23 юли 2013 г.

Джапанки и книжки: Старата къща от Любомир Николов



Беше се сгушила между новите триетажни къщи, които по-скоро приличаха на хотели. По цялата дължина на улицата само тя беше останала, напомняйки за старото време. Когато в дворчетата, окъпани в цветя, асми и смокинови дръвчета, край дървените маси привечер се накачулваха курортистите. Защото и кръчмите тогава не бяха толкова много, колкото сега. Това сближаваше хората с хазяи и непознати, и така се създаваха приятелства за дълги години. 
Морето все още беше същото, макар че можеше да се види само от терасите на големите триетажни хотели. По цялата улица бяха паркирани коли, тротоарите отесняваха летем от многото народ, който от сутрин до късна вечер шляпаше по джапанки с чадъри, пояси и надуваеми топки в ръце. Площадът долу в края на улицата беше превзет от сергии, отрупани с какви ли не джунджурии, плажни кърпи, казани с варена царевица, ателиета с евтини бижута и картини на улични художници, които настояваха да запаметят на платното си незабравимите искри в очите на минувачите, защото все пак наоколо е лято, море и ваканция.

Малката къща беше скоро варосана, покривът й се беше наклонил на една страна, но не течеше, малкият двор беше отрупан с отдавна неизползвани предмети, но си имаше цветна алея от саксии с червени мушката, в средата с една голяма маса, постлана с мушама. Червено и бяло грозде беше надвиснало над алеята, а голямата смокиня до оградата беше натежала от плодове. Баба Анастасия вече отдавна не беше жива, за да й се радва. И да вари сладко, с което да черпи летните си гости. Или да присяда навън, на трикрако столче, цялата в черно, със забрадка на главата, която да покрива белите й коси. Сега по улицата отдавна не сядаха стари жени, то никой не излизаше по тротоарите, работата в къщите-хотели не беше малко и свършваше чак когато се изтечеше лятото.
Двете дъщери на баба гъркиня не бяха имали късмет да се оженят. Така си мина времето за тях, не че не бяха както трябва. Напротив, хубавици бяха като млади. Нямаше по-добри гмуркачки от тях покрай скалите, откъдето скубеха големи миди и ловяха едри раци с белите си ръце. А какви гозби правеха от тях, затова дълги години дворът им беше пълен с гости, бяха оправни и много приветливи с всички двете сестри. Но с времето нещата се промениха, новото строителство бързо завзе цялата улица и скоро къщицата им се оказа единствената оцеляла от онези, спокойните години, в които всеки познаваше баба Анастасия и дъщерите й Пепа и Леца. И двете работеха в консервената фабрика от години, трудолюбиви бяха и никой от градчето не можеше да каже лоша дума за тях.

Последните десетина години няколко строителни предприемачи се бяха заканили да им бутнат къщицата. И да им дадат в замяна два апартамента, че и магазин на долния етаж им предлагаха. Сестрите все се опъваха. И така са си добре, нямат ни дете, ни коте. За какво им е да се лишат от дворчето с асмата и със старата смокиня, която още помнеше майка им, гъркинята. След тях да става, каквото ще става. Имат племенници, те са млади, те ще се оправят после с имота. Но сега, само през трупа им, така им отговаряха Пепа и Леца.
Само че напоследък по-младата взе да се колебае. То не е толкова лошо, може и повече наематели да пускат лятото. Кой сега предпочита чешмата и тоалетната да е в двора, отдавна бяха минали онези години, когато хората се радваха на морето и това им беше достатъчно.
– Пепо ма, я да помислим още веднъж – беше се обърнала два-три пъти към кака си по-малката.
– Голяма съм от тебе, ще ме слушаш. Не ни трябва на баир лозе! – гълчеше я Пепа и така дойде миналата пролет. Когато около шията й се появи някаква буца, беше малка, едва се напипваше в началото. Но после всичко тръгна на зле и когато дойде есента, Леца остана сама в малката, току-що варосана къща. Къщата на гъркинята баба Анастасия, къщата на Пепа и Леца, двете майсторки- гмуркачки, сега вече беше само нейна. От което всяка вечер сълзите й напираха, без да се усети.
А предприемачите изчакаха четиридесетте дена и веднага я наобиколиха с нови предложения. Те бяха подразбрали, че малката сестра е склонна да си даде имота и бяха вече сигурни, че ще успеят. Все пак около четиристотин квадрата беше мястото, като цирей им се набиваше от толкова години в очите.
– Нека да дойде пролетта, сега идва зима, оставете ме с мъката си. Пък после, живот и здраве…
Така ги отпрати и този път Леца.
Зимата бързо премина. Дойде отново зеленият цвят по смокинята, асмата пусна филизи, мушкатата направиха първите си пъпки, прибрани в антрето на къщата, сега отново се радваха на въздух и простор. И в началото на април, в първия пролетен топъл ден на гости на малката къща, при Леца дойдоха едни непознати хора. Двамата, мъж и жена, бяха почти на нейната възраст, с тях от колата слязоха млади момче и момиче с двегодишно хлапе. Седнаха на дървената маса край цветята, тя побърза да ги почерпи със сладко от смокини. И когато се взря в смеещите им погледи, изведнъж ги позна.

От онова лято бяха минали тридесет години. Бяха ходили заедно по скалите, бяха яли миди с ориз и варени раци на същата тази маса. А след два месеца двете сестри им бяха пратили за сватбата паламуд и сладко от смокини. Защото в техния двор, в една топла звездна вечер едно момче и едно момиче, заедно с приятелите си, с баба Анастасия, с Пепа и Леца, се бяха сгодили. Ей тъй, на шега. И така вече толкова години. 
– Това е синът, това е снахата, това е внучето – каза й мъжът. Те живеят сега в чужбина, дошли са за месец при нас. Искаха да ги разходим по старите места. За нас твоята къща е специална.

След няколко дни Леца отново отказа на предприемачите. Дали споменът, който не беше угаснал в едновремешните й приятели от онова лято беше я накарал да промени решението си. Или може би той е бил само поводът, който да й нашепне, че макар и времената да са толкова различни от преди, докато я има старата къща, ще я има и баба гъркиня, ще я има и хубавата й сестрица Пепа, ще я има и нея самата.
Пък докога, Божа работа. После племенниците да решават…

11.09.2009 Любомир Николов

понеделник, 22 юли 2013 г.

СЪБУЖДАНЕ от Веселин Василев / Съблечени мисли




 „...но тия две очи, които греят
 и двама души трудно ще възпеят.”
Шекспир Сонет 83
превод Вл.Свинтила


Къде съм?...
И друг път му се беше случвало, съзнанието недисциплинирано да се върне в тялото, малко след като то вече се е събудило и в тези няколко кратки мига, фиктивният кормчия – умът – трескаво да търси ориентир, запокитвайки въпроси…
Къде съм?...
Под зоркия прожектор на осъзнаването, мъглата на дезориентацията започна да се разсейва. Да, той спеше – всъщност – събуждаше се. Къде?... Къде?...
И какво е това, което гъделичка лицето му?
Не отваряше очи все още. Но там, ниско долу, в стомаха, онази позната топлинка бавно се разля нагоре към гърдите и по-нататък… Беше в широкото легло, в кокетната хотелска стая с резедав интериор. Топлинката стигна гърлото и, пръснала се наоколо, преля в меките овални форми, леко допрели го отляво. Поуспокоен умът взе нещата в свои ръце и започна да прави това, което умее най-добре – да обяснява. Тази, топлина, Приятелю, е щастието. А в момента най-важната причина за него е, че си с Нея...
Напълно съзнавайки всеки милиметър, внимателно повдигна клепачи. Едно, че искаше да е съвсем неподвижен и второ – да присъства в момента абсолютно цялостно. Той се събуждаше, а Тя беше до него!
Първото, което видя беше копринения воал, изтъкан от ситните пружинки на косата й, ширнал се лениво и нахакано върху цялото му лице. Умело разперена паяжина, доволно уловила плячката си. Защо, обаче, така сияе? Аха… флиртува със слънчевия лъч, любопитно промушил се през завесите.
Представи си лицето си в подножието на изригнал вулкан – кротко изригнал, без облаци пепел и пара. Само безброй нажежени вадички лава се стичат, лъкатушат, сучат спирали и по-огнени горе, постепенно изсветляват надолу. Един целунат от изгрева, хулиганско-разпенен прибой, дето хем гали ласкаво гостоприемния бряг, хем с мъртво вълнение тегли навътре – към дълбокото. Припомни си Фотев: „Морето живите обича, то мъртвите изхвърля на брега...” Е, той беше жив. Значи морето го обича. Дано да е прав Фотев...
Леко помръдна пръстите на краката си. После на дясната ръка. Усмихна се, защото си помисли, че сега те вкупом завиждат на лявата длан. Завиждат й, защото беше се пъхнала незнайно как точно в извивката на талията и й беше добре.
Почувства мекотата на кожата – бяла като обратната страна на току-що обелена портокалова кора... и ароматна. Странен аромат. На какво точно? Не на козметика, не... По-друг, някак... На стоплен от утринното слънце, избуял след нощния дъжд, пролетен треволяк, в който плетат нюанси мораво цъфнал здравец, мокър бъз, бисерна момина сълза... Пъстра миризма – не сладникава, а жива, свежа, отрезвяващо реална... До пристрастяване. Веднъж поел я в гърдите, все я търсиш отново...
Раздвижи пръсти и полека проследи извивката. Шавнало, електричеството заструи през порите и Тя потръпна… но само толкова. Той спря усмихнат и притихна. Секунда, две, три... Обърна се мързеливо, отметна коса и без да отваря очи, сви колене, пъхна ръце между бедрата, притисна се към него и зарови глава в гърдите му. Лицето й остана абсолютно неподвижно. Не беше сигурен, дали не е естествена смяна на позата на спящ човек. Затова застина. С ефирните си пеперудени крилца, дъхът й пърхаше по кожата му. Но пък случайно или не – същата превилегирована длан пак беше пълна – скътала гостоприемно лявата й гърда. Почти по мярка. Самата мисъл стопли шепата му. Немирният показалец се заигра с поласканата от вниманието черешка на върха. Обиколи я бавно, леко я потърка в основата, обходи наедрялата й заобленост. После пак. И още... Усети напиращо наедряване и у себе си... Изви внимателно глава. С върха на носа си бутна един любопитен наситено оранжев кичур, надникнал в седефената мида на ухото, колкото да допре устните си и после тихо, като зноен августовски полъх, зашепна:
„Знаеш ли, как обичам да те гледам сутрин, преди да се събудиш?... Лицето ти сияе загадъчно озарено, блажено усмихнато, порцеланово гладко като на бебе. Нито една гънка. Само ръбчетата на устните, се кипрят закачливо навирили крайчета, защото знаеш, че те наблюдавам. Очите са още затворени, но миглите всеки миг ще пуснат лъчите им и зинтригувано слънцето ще запулсира с дълбоки контракции. Брадичката, румена от нощния „пилинг”, нахално се шмугва между устните ми. Грациозно надзърнали изпод гънките на чаршафа, ръцете обвиват врата ми с най-мечтаната примка и дават повод на щръкналите лешничета на гърдите любопитно да потърсят моите. Еликсирът на споделения екстаз е оставил засъхнали, блестящи следи по светлото кадифе от вътрешната страна на бедрата. А те се изпъват в мъркащо протягане, уж неволно отмятат завивката и тайнственият извор в недрата им, хипнотичен като песента на сирените, ме кани да напия живата му вода. Езикът ми се гмурка в розовота нега и отключеното вълшебство бликва благодатно. Моят жезъл откликва на повика. Разбеснели, сърцата препускат синхронен галоп, а душите лудуват в неравноделния ритъм на Живота! Знаеш, как обичам да те гледам сутрин, нали?...”
Дръзко наелектризиращ, върхът на езика му постави многоточието дълбоко в притихналата раковина. И хукна да се вплете в нейния, за да не го кара да чака повече.

Съблечени мисли © Веселин Василев Всички права запазени

неделя, 21 юли 2013 г.

Автори в аванс: ИВАН ВАКРИЛОВ



Тази седмица гост на Автори в аванс е Иван Вакрилов  / verysmallanimal/. 
Автор на книгите: Скитник (стихове) - ел. книга 2010г
Кутра /истории от накрай света/ - сборник разкази - хартиено тяло 2011г.и ел. книга;
Един от десетте автора в сборника "Единадесет свята". Преводи на негови разкази на руски могат да бъдат прочетени в -  "Бдения".
Пък думи - де да знам бе... Родил се, после умрял, по средата - ни жив, ни умрял.... И пише, само когато му е невъзможно да не пише." Иван Вакрилов





ИЗМИВАНЕ НА МЪРТВЕЦ



Ха, колко си кротък сега, а? Майко мила, май за пръв път те виждам да лежиш така неподвижно. Ами да – нали си умрял. А иначе и на сън подскачаше, въртеше се в леглото като пумпал и говореше всякакви небивалици. Помниш ли – тъкмо се бяхме оженили, в трети курс беше – оная сесия в голямата жега? Имаше навик да се разтоварваш от ученето с четене. Активна почивка било...глупости. Едното полукълбо, другото полукълбо. Хората гледат да излязат на въздух, да си проветрят главите, а ти се въргаляше с Маркес и Амаду:
– Миличко, нали знаеш, че светът не съществува реално, раждаме го всеки ден и какъв ще е следващият, зависи от... ами, от астигматизма, например.
И пускаше оная твоя усмивка, дето не знаех усмивка ли е или болезнена гримаса. Как ли не те убеждавах:
– Хайде бе, хайде да се разходим до село, хем ще помогнем на татко с тиквите. А на връщане ще минем да видим Васко и Рачето, а?
– Да, да, как не. Да ми обяснява баща ти, че който не може да псува петнайсет минути без прекъсване е мухльо. Ще звънна на Митака – ще пием по бира и ще му дам записките по генетика.
Това ти беше излизането – с Митака в „Жабките” или в „Опера”, да премятате ония ваши напомпани думички, докато се изпонапиете като животни. Поне да имаше кротко пиянство, а то... 
И после кошмарните нощи, когато се изправяше в леглото и крещеше:
– Той му е майка! Намери ми третия алел и ще видиш!
Ей такава ти беше активната почивка. А изпитите – с отличен. Питах те как го правиш а ти отвръщаше, че хватката е да убедиш преподавателя, че си интелигентен и че държиш на неговия курс. Тогава всяка грешка се възприемала като палава небрежност. Убеждаваше ги, наистина, шапка ти свалям. И мен убеди, че лошотията е едва ли не признак на добродушие, съчетано с чувство за хумор.
Хайде сега да измия тая ръка, с която ме удари. Удари ме, гадино! Ама и аз не ти останах длъжна – цяла седмица ходи с нос като на клоун. Я, още носиш халката! От инат, предполагам – петнайсет години минаха и не си я свалил. Надявал си се на нещо? Или като защита от «посегателства», както казваше. Кой те знае, шантав беше, шантав си остана до края.
Дай и другата ръка. Уф, погледни си пръстите – подути, изкривени от артрита. А се фукаше, че си от благородническо потекло. Граф бил, моля ти се. Тия твои ръце, тия грозни ръце, които толкова обичах...Знаеш ли, че никой не ме е докосвал така – сякаш съм облаче, което, като го духнеш, ще се разсее във въздуха. Не вярваше, като ти казвах, че имат лечебна сила, но си беше така – с едно приплъзване по гръбнака отнемаше и болка, и умора. Усещах топлината им, усещах, как туптят...от артрита, казваше ти и ги размахваше нагоре, за да се оттече кръвта и да не приличат пръстите ти на кебапчета. И нали беше сръчен, на всеки пръст лепенка – нямаше начин да свършиш нещо без да се удариш или порежеш. Милите ми ръце...
Я стига! Да не мислиш, че ще ревна сега – изтрябвали са ми студените ти мъртви ръце. Не и сега, вече не. Когато ми трябваха, когато имах нужда да ме държиш здраво, за да не хлътна в блатото, ти изчезна. И защо? Кой не залита, кой не прави грешки? За да го направя, значи съм имала причина. Нали помня как се държеше с мен по онова време – то бяха подигравки, то пренебрежение...Може и да не съм толкова умна, може да не съм изчела два вагона книги, но съм човек. Човек съм, разбираш ли?! И исках, искам да ме уважават, да се съобразяват с чувствата ми. Е, започна да се съобразяваш, ама късно. Кретен такъв.
Колко отдавна беше...Никой не ме е карал да се смея толкова и в началото си мислех, че ме чака весел живот с теб. Не ми подаряваше цветя – било все едно да подариш някому труп. Завеждаше ме извън града и ми подаряваше поляна с цветя. Тогава не знаех за другата ти способност – да разплакващ. Особено пред другите. Колко смях падаше за моя сметка – смехът на десетима струва ли колкото сълзите на един? Ох, как го владееше това изкуство!
Ааа, този белег – носи си го, хубав е. Хубав е, защото напомня за единственото, на което държеше, на което служеше. Бащинство. За това те биваше и слава богу. Едва ли има друга жена, която така спокойно да е спала нощем, знаейки, че има кой да стане и да се погрижи за бебето. Няма как да не ти го призная, опитваше – и успяваше да си баща. Чак се дразнех, да му се не види. Защо с мен не се отнасяше така, както с детето? Защо не измисляше игри, които да играем заедно? И този белег – от клона, който те промуши когато се катереше да свалиш детето от онова дърво – покажи го като идеш горе, на небето. Ще ти се зачете, сигурна съм. Ще... Ако не идеш в ада, подигравчийо такъв. Може пък да ти опростят някой грях заради него. И пак ще ти останат стотици, да знаеш! Помниш ли как ми казваше, че говоренето на глупости ми е любим спорт? Ай да му се не види! Мачкаш, мачкаш някого, пък после го питаш защо е такъв плосък. Плоска бях. И гърдите ми бяха плоски. Не, за това не те упреквам – харесваше ги и ми го показваше. Много е приятно да те харесват, много. Хе-хе, как ме гледаше, като захарно петле. Само да беше продължил да ме гледаш така, всичко щеше да е наред – нямаше и да помисля... Абе майната му.
– Да харесваш жена си – казваше – е дар свише. Така имаш възможност да се чувстваш влюбен всеки ден и те предпазва от завистливо надничане в чужди пазви.
Боже, как се радвах! Опитвах се да изразя обичта си, но нали нямам дар слово, все те разсмивах, пък и не ми вярваше. Така и не разбрах откъде се взе у теб това самоотричане, това недоверие към всеки, който ти кажеше, че те харесва. Знам го, защото съм говорила...с някои хора...жени, с които си бил. Една каза, че се мразиш, толкова силно се мразиш, че намразваш този, който те обича. Сега си мисля, че е точно така.

Хубаво, че не си ял последните дни, та няма много за чистене. Може би си усещал, че идва краят и си се постарал да облекчиш този, който ще те приготвя. Хм, толкова характерно за теб – винаги да помислиш дали на другия му е добре. Като че ли и това е вид самоотричане. Как пък веднъж не каза какво ти харесва в леглото, как искаш да го правим. И не се сещаше, че да разбереш желанията на другия, да ги изпълниш – това прави жената щастлива. Голям умник, ама не схвана основни неща. Не схвана, че номерът е да живееш живота си, а не да се тръшкаш в очакване на смъртта, която ще поправи грешката от раждането ти. Да не смяташ, че всички са адекватни, че са намерили точното си място – не са, но не правят трагедии от това и не измъчват близките си. Поглеждах в очите ти за да търся топлинка, но ти ги беше вперил в смъртта – тази твоя любима смърт, която най-сетне дочака.
Я да видим... Готово, оправихме го. Е, да, не беше изключително надарен тук долу. Но пък компенсираше с нежност. Докато я имаше. И това мразеше, нали – все повтаряше, че няма полза от акъл и нежност, ако мъжкото ти достойнство не е наистина Достойнство. Не зная за другите, но за мен си беше нормален. Нямаше нужда да симулирам оргазъм, но повярва ли? Свиваше устни и се извиняваше. Така ми бяха писнали тези извинения, които разваляха всичко!
Глупчо, глупчооо... Ама и аз съм една – кой ме би през устата да ти казвам, че те ревнувам само когато заговориш в компания. Но е истина, да ти кажа, истина е – с очите си съм виждала как те гледат жените, когато говориш. Брррр! А ти, с мрачната си усмивка:
– Спокойно, те не подозират какво разочарование ги чака. Вие жените обичате с ушите си, но после иде ред и на другото...
И да, и не. Имах мъже след теб – някои добри, други калпави – но зная, че бих останала с теб, ако не беше тоя твой характер. Човек се нагажда – и към секса, и към недостатъчното пари – към всичко се нагажда, освен към презрението. Как се търпи това – да дебнат всяка твоя дума, за да те осмеят, да ти наврат физиономията в собствените ти глупости? Мислиш, че ти не говореше глупости ли – уха, говореше и още как. Много пъти ми се е искало да ти го върна, но знаех, че накрая пак аз ще съм за посмешище. И си мълчах. Мълчах и мечтаех за добър, макар и не умен мъж. До който да застана като равна, който да се съветва с мен, да ме изслушва и дори – защо не – да се възхищава от ума ми. Имам чувството, че и в момента се хилиш, злобар мръсен. Така както си се опънал безмълвно на масата, иде ми да говоря, да говоря цял ден. Всичко онова, което не можах да изговоря, което не посмях да помисля дори.. И ако съм сигурна, че духът ти е някъде наоколо, ще го направя. Защото, съгласи се, имам какво да кажа. За мечтите, за удавените в мълчание желания, за надеждите-сламки, които сграбчвах и които потъваха заедно с мен. Имам да ти разказвам за щастливите си години без теб, прекарани с други мъже в други къщи. За страха да изразявам мнение, защото то сигурно ще е глупаво. Знаеш ли колко връзки разруши този ми страх, а?! Знаеш ли ти, кучи сине, че животът ми премина в сравняване и накрая все излизаше, че онзи, другият, не струва? Да не мислиш, че е лесно да мъкна в себе си всичката кал, с която ме замеряше. О, справих се, разбира се. Живях добре, не се оплаквам. Само дето не ме напуска мисълта, че тези години можехме да ги изживеем заедно. Каква глупачка, а?
А ти, къде беше ти през това време? Успя ли да свършиш нещо като хората? Не вярвам, бил си твърде зает със самоунищожение. Какво значи за теб този свят, в който хората просто живеят, а не анализират – скука, нали.
Ето, готов си – измит, избръснат и облечен – почти като за сватба. Точно така, сватба. Сега, като се ожени за смъртта, за която така драпаше, да те видим как ще ѝ се подиграваш. Най-накрая си намери еша, търсачо. Намери смисъл. Най-накрая.
Тръгвай сега. И не ме чакай!

© Иван Вакрилов. Всички права запазени




Популярни публикации / месечен рейтинг