Приказка за Милян – юнак засмян, Елияна –
хубавица голяма, Змей Гръмоотвей и други чудати същества[1]
Тази приказка, която ще ви разкажа
се случила много отдавна, в онези тъмни времена, когато на земята все още имало
свръхестествени сили и приказни същества.
В една мрачна, снежна и мразовита
съботна нощ – нощта точно срещу Божич – в къщата на вдовицата Милена, се
раждала първата й и единствена рожба. Докато бабата, която се грижела за
първескинята, повивала новороденото момченце, през собата пробягала мишка.
– Не се роди със сребърна лъжичка в
устата, нито с дантелена риза на гърба, но мишката е на късмет. Хаирлия ще е
синът ти, Милено, помни ми думата!
Младата жена се усмихнала немощно и
гушнала малката си рожба с обич и нежност.
Не бил лесен животът на сама жена с
дете на ръце, но Милена имала подкрепата на двамата си братя. Вуйчовците и
вуйните на Милян треперели над него и не позволявали да му липсва нито бащина
ласка, нито нещо от бита.
Така с общи усилия отгледали
сирачето на сестра си.
Една нощ Милян – вече повъзмъжал – сънувал
чудно нещо. Явил му се призрачен, почти
прозрачен старик с дълга бяла брада и му рекъл:
– Не се плаши от мене, чедо. Аз съм
стопанът на къщата ви. Досега съм гледал да не ви се случи никаква беда и да не
ви сторят лошо чужди хора. Дойде време да ми се отплатиш. Слушай внимателно и
запомни какво ще ти кажа! Ще вземеш каракачанския черен коч на големия си вуйчо
и с него ще идеш в Граово. Стигнеш ли до село Гургулят, намиращо се близо до
Брезник, ще се главиш при тамошния чорбаджия Хаджи Златан за чобанин. Седем
години трябва да му пасеш овцете, докато цялото стадо не почернее като коча,
който ще водиш със себе си. През тези години ще се сблъскаш със седем
премеждия. Излезеш ли от тях жив и невредим, ще намериш щастието си. Така аз ще
знам, че не съм те закрилял през всичките тези години от зло напразно.
Станал на другия ден Милян и се
заприготвял за приключението, от което не се знаело дали ще излезе жив и здрав.
Сложил в торбичка парче сирене и къшей хляб, наметнал абата на гърба си и като
подкарал черния коч пред себе си, се отправил към неизвестната нему Вискяр
планина и непознатото му досега село Гургулят.
Дълго вървял Милян, докато най-сетне
стигнал въпросното село. Разпитал къде е къщата на Хаджи Златан и когато
потропал на железните й порти, му отворило едно русо ангелче надарено с неземна
красота. Била петнайсетгодишната щерка на богаташа.
– Тате, ела! Теб търсят… –
провикнала се тя и със смях се скрила в къщата. Още от пръв поглед стройният и
як като канара момък с черния дългокосмест овен й допаднал.
Цанил го чорбаджи Златан за овчар на
стадото си. Но възрастният мъж таял болка в сърцето си, която не знаел къде да
дене. Накрая я споделил с Милян.
– Извън селото има пещера, наречена
„Петлюка”. В нея живее змей. Та, той е хвърлил око на нашата Елияна. Чака я да
поотрасне, за да я вземе за своя змеица. Една циганка ми предрече, че непознат
момък ще го победи и ще спаси чедото ми от поругаване. Дано този момък си ти,
сине, че инак… Не ми се мисли, какво ни чака!
Спомнил си тогава Милян съня и
думите на стопана, че го чакат тежки изпитания преди да намери щастието. Не се
двоумил много, а подкарал стадото към пещерата. Там го посрещнал друг момък, на негова възраст. По нищо нямало да познае, че това
е змеят, ако не били златните крила свити под мишниците му.
– Стой! – издишал змеят с гръмовен глас и дърветата наоколо се превили до земята.
– Това е моята пещера и моят кладенец! – вдишал шумно пак змеят и дърветата се
изправили.
Милян обаче дори не трепнал. Само
рекъл:
– Дойдох битка да водя с теб за
щерката на чорбаджи Златан. Ако победиш, нека бъде твоя. Ако победя аз,
момичето ще е мое, а ние с теб ще станем побратими.
Люта борба почнала между двамината.
Ту змеят вземал връх и гръмотевици и светкавици се сипели от небето, ту юнакът
го надвивал и тогава се показвало отново ясното слънце. Борбата продължила до
късно вечерта. Тъкмо змеят вече като свръхсъздание вземал надмощие, в битката
се намесило вярното овчарско куче Горчо и я предрешило в полза на стопанина си.
Милян издебнал змея в гръб и стоварил гегата си връз него и той загубил мощта
си. Когато успокоил дишането си, поканил Милян в своята пещера, където двамата
заклали и одрали с общи усилия едно агне, а после над кръвта му се заклели да са
верни братя и когато единият има нужда от помощ, другият безрезервно да му я
дава.
Така двамата побратими започнали
заедно да се грижат за стадото. Неусетно годината минала.
Черният овен съвестно си изпълнявал
задълженията и черните агнета се умножавали. Милян и Змей Гръмоотвей заделяли
женските настрана, а мъжките ги продавали и то на добра цена.
Милян всяка неделя слизал до селото
– хем да се запаси с продукти, хем да зърне Елияна. При едно от посещенията си
чул съселяните си да шушукат разтревожени, че в дупка около близкото ждрело при
реката се е заселила ламя. Всички уплашено разговаряли за нея:
– Казват – редял селският зевзек, –
че обезглавена змия се натъкнала на волски рог. Двете неща се сраснали и до
четирдесетия ден се образувала ламята. – И той слагал ръце като рога на главата
си и продължавал с надебелен глас:
– Нашата ламя има кучешка глава с
остри зъби, четири нозе с железни шипове вместо нокти и дълга люспеста опашка,
която завършва с въпросния рог. Където удари с нея земята, там вода потича. А
тялото й има ризница от прехлупващи се алени плочки и меч не може да я прониже.
Само змей или голям юнак може да се
справи с нея.
– Оня ден, когато бях на къра,
изневиделица се появи вихрушка – обадил се друг мъж. – Тя носеше дърветата,
както са си с корените и сламени покриви от плевни. Като се появи ламята, сякаш
огнено слънце изгря и снопите се подпалиха. Големи бели направи на нивята.
– Аз пък съм чувал, – събрал смелост
и се обадил друг – че там, дето се е заселила ламя непременно има и зарито
имане.
Разговорите продължили до късно, а
Милян нахлупил до очите си овчия калпак, с който не се разделял ни зиме, ни
лете и се отправил към овцете и побратима си горе в планината.
Седнали двамата момци вечерта около
огъня и Милян разказал на змея какво бил чул.
– Хм – замислил се змеят. – Ламята,
както и аз, сме расли осемнадесет месеца в утробите на майките си. Само че
моята е била праведна и добра, а нейните родители са били урсузи – лоши и алчни
хора.
Ще ти помогна да отървеш селото от
нея.
Утре, като свечери, ще набереш
вратига и комунига. Щом заспя, хвърли билките в
огъня. Те ще помогнат духът ми да се отдели от
тялото и така ще отлети до дупката на
ламята. Там или ще я победя, или ще намеря края си. Ако я победя – ще си
разделим златото й, ако ме надвие – спомняй си с добро за мене, братко! –
зарекъл го змеят.
Каквото се наговорили, това и
сторили.
Почнала битката между двете сили –
едната светла, другата – тъмна. Облаци затулили месечинката, загърмяло и
засвяткало. Духът на ламята побягнал към небето, змейовият я последвал
неотлъчно. Светкавиците избухвали в искри една подир друга – ту алени, ту сини,
в зависимост от това кой вземал превес в битката.
Неожънатата още пшеница се превивала
до земята под градушката, която биела. Много жито отишло по дяволите, но бурята
най-сетне утихнала.
Зачакал Милян загрижен побратима си.
Бдял над неподвижното му тяло и не смеел да го докосне. Според бабините
деветини, ако го завъртял нанякъде или го преместел, духът на змея нямало да
намери обратния път и щял да умре.
Чак призори тялото се размърдало от
вкочанението си и като въздъхнал дълбоко, змеят отворил очи и се засмял
радостно на глас.
– Победихме, братко! – могъл само да
изрече и после три дни лежал като в несвят от умора. Но нали бил млад и як, бързо
се съвзел.
Минала и тази година, а стадото
удвоило черните агнета.
Но… добруването много често се сменя
със зло. Тези две неща се редуват в човешкия живот, като не дават мира на
хората.
На третата година настанал тежък мор
по овцете. Двамата младежи все по-често намирали обезкървени мъртви животни.
Мислил змеят каква може да е тази
напаст и накрая му хрумнало това:
– Миляне – рекъл веднъж той, – вампир ще да е,
братко, няма какво друго.
– Вампир ли? Какво пък е това чудо
невиждано? – попитал нашият момък.
– Това е тялото на мъртвец, което е
прескочила котка преди да го погребат. На четиридесетия
ден от смъртта си вампирясва и тръгва да пие кръвта на хорската стока. Ти си ми споменавал, че си роден в събота,
значи можеш да го видиш. Предлагам ти следното: щом приближи на следващата нощ
овцете, аз ще засвиря с тамбурата и ще му запея, за да му отвлека вниманието, а
ти ще го уцелиш със стрела от бряст, която има сребърен връх.
На двамата приятели не им трябвало
много време, за да се разберат кой какво има да прави.
Настанала дълбока доба. Нощта била
тъмна като в рог. Милян видял тъмна сянка да се движи между животните и кимнал
беззвучно към змея.
Змеят ударил с тънки чевръсти пръсти
струните на тамбурата и запял с дълбок и гърлен глас.
Вампирът в първия момент притихнал,
пък като захванал една игра… Рипал, скачал, място не можел да си намери… А
змеят пеел ли, пеел…
Само че Милян не можел да вземе
добре на мушка злокобното същество, затова скрит и с опънат лък чакал то да се
умори и да застане с лице към него.
Дълго и търпеливо чакал, най-накрая
демонът се укротил за секунди и стрелата среброперка го уцелила право в
сърцето. Рукнала тъмна и гъста кръв, а на мястото, където паднал вампирът,
поникнали отровни гъби.
След вампирската одисея стадото
драстично намаляло, а черният коч, дали защото го закриляла неведома сила или
поради чиста случайност, но оцелял. И се заел с нови сили да опложда овцете и
да посява у тях расовото си семе.
А двамата другари вече сериозно се
чудели какво ново изпитание им е приготвила съдбата. Не се наложило да чакат
дълго. Изнизала се и третата година. Четвъртата се очертавало да бъде
плодородна и спокойна. Никакви зли сили не се изпречвали на пътя им, всичко
вървяло по мед и масло, ако… Във всяка история има по едно ако!
Било през пролетта на четвъртата
година. Милян, юнак засмян и Змей Гръмоотвей изкарвали бая наголемялото стадо
на избуялите рудини под Мечи връх. Трябвало да преминат през реката, която друг
път течала кротко и не била пълноводна, но сега в нея се вливали буйни потоци
от топящите се снегове. Двамата намерили брод и подкарали черния каракачански
овен. Овците послушно го следвали, но внезапно водата ги подела и отвлякла към
дълбок вир. Неговата вода пък била неподвижна и застояла. Внезапно овцете и
агнетата започнали да потъват една по една.
Милян, нали бил съботник и нищо
свръхестествено не му убягвало от погледа, видял причината, която погубвала
стадото му.
Това била стия – хубава като сирена
девойка, с дълги коси, които се замотавали в краката на животните и ги
повличали към дъното. Над вира царяла пълна тишина – толкова плътна, че звучала
като прекрасна музика.
Милян дал знак на побратима си.
Двамата младежи толкова добре се познавали вече, че се разбирали и без думи.
Змей Гръмоотвей приближил девойката
откъм гърба й и хващайки й внезапно косата, успял да я сплете на дебела мокра
плитка. Стията изпискала уплашено и потънала вдън вира. Повече не я видели, но
от стадото спасили малко глави добитък.
И отново черният коч влязъл в ролята
си. И отново черните агнета били повече от белите.
Оставали още две години от службата
на Милян при чорбаждията Хаджи Златан. Още две години и щял да поиска ръката на
щерка му Елияна, която колкото по-растяла,
толкова по-хубава ставала.
На шестата година през една нощ в
началото на лятото Милян чул да врещи яре извън кошарата. Излязъл да види какво
става, но колкото повече се отдалечавал от егрека, толкова повече козият глас
бягал от него.
Досетил се Милян, че това е дидеин –
същество, което прилича на коза и се появява от захвърлена козя глава. Знаел
момъкът, че чуе ли гласа му навън, ще заболее от тежка болест и може дори да
умре, затова бързо се прибрал в колибата. Но злото го било споходило вече.
Легнал юнакът от невярна болест.
Денем и нощем треска го моряла, място не можел да си намери от огън.
В чудо се видял Змей Гръмоотвей –
верният му приятел. Какви ли не билкови отвари не приготвял, какви ли не церове
не му прилагал. Нищо и нищо не помагало на побратима му. Тогава се сетил нещо
друго. На връх Еньовден точно в полунощ тръгнал да търси цвят от папрат. Гледал
насам-натам, бродил дълго из гората и тъкмо да се откаже вече, видял над една
папратова туфа син пламък. Откъснал той цвета и преди да увехне и да загуби
вълшебните си свойства го отнесъл при Милян. Още на другия ден момъкът се
събудил жив и здрав. От мъките му нямало и следа. И само ако не бил отпаднал
като след дълго боледуване, щял да си помисли, че всичко е било лош сън.
И още едно премеждие имали двамата
младежи. Било през седмата година – лятото. Младите овчари запладнили стадото
край горското езеро и тъкмо да легнат да си починат и те, видели зад храстите
във водата дванайсет девойки, коя от коя по-прелестни. Те се плискали в езерото
както майка ги е родила голи-голенички.
Тринадесетата седяла на брега и
пазела сенките им – прозрачни була от бяло платно, които в никакъв случай не
трябвало да попадат в човешки ръце. Това били юди и в техните воали се криела
юдинската им сила. Откраднели ли им ги, щели да се превърнат в обикновени жени.
Двамата приятели се разсънили
веднага. Милян хванал кавала, а змеят тамбурата и засвирили бърза весела
мелодия.
Юдите наизскачали от водите на
езерото, заметнали леките си сенки и се хванали на кръшно самодивско хоро.
Двамината свирели неуморно,
девойките били дваж по-неуморими. Свечерявало се, когато хорото се разтурило.
Тогава главатарката на юдите се
отделила от посестримите си и доближила двамата юнаци. Извадила един воал-сянка
и с поклон я подала на човека:
– -Това е благодарност за веселбата,
която ни подарихте, юначета. Булото принадлежеше на наша другарка и бе
откраднато от един чобан. Тя загуби самодивската си сила и се ожени за него, а
мъжът й в знак на признателност ни го върна, като ни накара да се закълнем, че
няма да я лишаваме от щастието, което я е споходило.
Ако, когато се сгодиш, имаш някакви проблеми, заметни жена си със сянката и
юдинската сила на воала ще ги реши.
Момъкът благодарил сърдечно на юдите
и скрил воала в джоба на абата си. Той бил толкова нежен и тънък, че се събирал
в юмрука му.
Когато изтекла и тази година, стадото му наброявало към 1000 овце – до една черни, с права дълга козина. Верни другари му били Горчо и
двете му кутрета – Белчо и Черньо.
Слязъл Милян юнакът в село Гургулят.
Посрещнал го чорбаджи Златан и като видял с какво богатство го е сдобил дал му
за жена дъщеря си Елияна. Тя тъкмо била станала мома за женене.
Построил Милян за свойта булка къща
като палат и пак му останало от имането на ламята. Вдигнали сватба за чудо и
приказ, славата на която дълго се носела из съседните поселища.
На третата година от сватбата Елияна
най-сетне се усетила трудна.
Наближил денят, в който трябвало да
ражда. Три дни я мъчили болките и все не се появявала така дълго чаканата
рожба.
В това време мъжете пиели греяна
ракия с мед в съседната къща и чакали благата вест. Милян бил неспокоен и се
отбил у дома си. И нали бил съботник, видял
какво мъчи невестата му. Това била сянката на дома – полуневидимо същество,
което седяло до възглавницата на младата жена и я гладело по косите. При всяко
негово движение, тя изохквала и се присвивала от болки.
Досетил се тогава Милян за дара от
юдите и наметнал жена си с тяхното було.
Съществото злобно изпищяло и се
разтопило във въздуха без следа, а Елияна без проблеми родила първата им
дъщеричка. В същото време отвън черен гарван с няколко бели пера по гърба надал
грак.
Всички присъстващи се усмихнали
радостно, защото това било знак, че детето ще е с късмета на родителите си.
И заживели героите от приказката доволно и богато, защото
там където има любов, има щастие и разбирателство.
[1] Описаните в
приказката същества са взети от българската митология и вярвания.
