В „Антигравитация” на Ружа Матеева гравитират любовта и човешките взаимоотношения

Победителката в раздел поезия на IV международен конкурс „По стъпките на лятото” – 2013 г., Ружа Матеева е родена през 1981 г. в гр. София. Завършила НГДЕК и Историческия факултет на СУ „Климент Охридски”. Пише стихове от началните си ученически години. Има награди от редица национални поетични конкурси, публикации в периодичния печат и сборници с поезия.

Ружа, издаването на твоята книга „Антигравитация” е вече факт. Наскоро нейни пилотни бройки бяха дори пуснати предпремиерно в литературния салон „Дамян Дамянов”. Какво е за теб да бъдеш победител в едно такова състезание? Твоето стихотворение беше избрано измежду 400 творби.

Никога не съм приемала поезията като състезание. Може би затова думата победител е доста далеч от моето светоусещане. Отличена отразява по-добре начинът, по който се чувствам. Изпитвам съвсем естествена радост, когато мое стихотворение бъде избрано сред толкова много други. Това е признание, което оценявам и за което съм благодарна. Участвам, разбира се, в конкурси, като повечето пишещи човеци в България. Но не са случайни периодите, в които си почивам от конкурсите. Ако дори за миг допусна у себе си мисълта, че искам да бъда непременно първа, ще спра да пиша своята поезия. Иначе казано – ще спра изобщо да пиша. Благодарна съм на конкурсите за това, че ме срещнаха с определени хора.

Разкажи ни повече за това как се появи тази книга на бял свят. Как се оформи идеята? Колко време писа тези стихове? Какво и кой те вдъхновяваше? Как се появи заглавието?

Не помня кога точно се появи идеята за работа върху втората ми стихосбирка. Може би в момента, в който съм видяла, че са се натрупали достатъчно стихове, от които мога да селектирам. Не съм много производителен автор. Стиховете се трупат бавно. Именно заради шестте години, които стоят между първата и втората книга, в „Антигравитация“ има стихове от 2008-2009 г. Например част от тези, свързани с моето детство в Полски Тръмбеш, с баба ми и дядо ми. Относно вдъхновението – вдъхновяват ме винаги хората. Където и да отида – хората са тези, които ме събуждат. През годините не спирах да работя върху проекта, непрекъснато махах едни и добавях други стихове. В началото разделите бяха три. Заглавието също мина през няколко етапа. На „Антигравитация“ (като едноименното стихотворение) се спрях малко преди да пратя готовия проект. Няма определена причина да избера точно това заглавие. Почувствах го близко до себе си.

Първата ти книга „Следи от обичане” излиза през 2008 г. след първа награда на в-к „Новият пулс”. Явно ти си роден победител. Кое беше различното този път все пак? Определено вече имаш повече опит, както и този 6-годишен период между двете книги има значение.

Да, шестте години определено имат значение. Мисля, че поезията ми доста се промени. Няма как да не е по-зряла. Вече и аз съм зрял човек. Темите, които засяга са повече – от любовта до човешките отношения, през моето детство, та чак до раждането на детето ми. Но има нещо друго – може би поезията ми стана малко по-бодлива и по-трудна за разбиране. Не знам дали за добро, или за лошо. Явно това е пътят й.

В едно твое изказване ти споделяш, че поезията за теб е „импулс за себевглеждане, най-личното „вътре””. Как се чувства един творец, когато има възможност да споделя това свое вътрешно аз с толкова много хора?

Поезията наистина е моето най-лично „вътре“. В началото пишех и не исках никой да чете написаното. Това може би е естествено за един интровертен млад човек. Обаче пораснах. Усетих, че стиховете са моите уши. Наскоро си сложих като корица във ФБ една мисъл на Хемингуей, която в най-общи линии говори за огромното значение на слушането. Аз го разбирам като слушане с всички сетива. Слушане с дълбините на душата. С интуиция. Слушане и наблюдение. Не само на другите и света, но и на себе си. Думите, които излизат от мен, са опит да предам това, което съм чула и начин самата аз да го осмисля и разбера. В този поток на мисли – отдавна нямам спирачка да споделям поезията си с толкова много хора. Те всички са част от нея.

Как възприемат твоите най-близки хора писането на поезия?

Моите най-близки хора приемат писането ми като мен самата. Двете неща са едно цяло. Никога не са били критични. Нито пък амбициозни. Майка ми, която е до мен в това начинание откакто се помня, просто ме подкрепя. Може би затова писането никога не се превърна в самоцел за мен. Пиша, когато ми се пише и имам нужда да изразя нещо. Близките ми четат. И това е.

Ружа, ти си четящ човек. Какво обичаш най-много да четеш? И кой е любимият ти автор?

Любимият ми автор е бил различен в различните периоди от живота ми. В момента това е Харуки Мураками. Той е явление в света на белетристиката. Вълшебник! Гордея се с това, че нашето съвремие е родило такъв необозрим талант като неговия. С повече такива хора за човечеството има надежда. В гимназиалните ми години любими ми бяха (и все още са) Стайнбек, Селинджър, Ремарк. В първите години на Университета открих Достоевски и не вдигнах глава от него, докато не прочетох почти всичко, преведено на български. Обожавам Хемингуей и Стефан Цвайг. Дълги години чета и събирам романите на Айрис Мърдок, Съмърсет Моъм. От по-съвременните автори обичам много Джоан Харис.

А кой е любимият ти български поет?

Не мога да кажа само едно име. Обичам безкрайно: Никола Вапцаров; Станка Пенчева; Дамян Дамянов; Павел Матев; Христо Фотев; Евстати Бурнаски; Добри Жотев; Георги Константинов; Пламен Киров; Камелия Кондова; Маргарита Петкова; Мая Дългъчева; Николай Владимиров; Елица Мавродинова; Елена Денева;

Какво би казала на младите хора, които обичат поезия, както и на тези, които не четат?

И на едните и на другите – радвам се, че ви има. Светът винаги е такъв, какъвто трябва да бъде.

©Н. Господинова

Премиерата на „Антигравитация” ще се състои на 05.11.2014 г в читалище Николай Хайтов, гр. София, от 18.30 часа.

ВСЕКИ СВОЯ ПЪТЕКА СИ ИМА от Жени Янева

Днес литературният блог „За книгите днес” среща своите читатели с талантливата Жени Янева – ученичка в 7 клас на 11 ОУ – София.

Коя е Жени и защо искам да ви разкажа за нея?

Ето как тя определя себе си:

„Любознателно момиче с много неизброими интереси. Обичам да снимам, защото снимките са начин да запечаташ незабравими спомени. Да пея, защото това е едно от най-красивите занимания. Да танцувам и то не само индонезийски танци, защото ми доставя удоволствие. Да пиша, защото така изразявам себе си. Да рисувам, защото изкуството е безгранично. Да се забавлявам сред любимите ми хора. Да чета – в моментите, когато искам да съм сама. Да мечтая…”

Наскоро имахме за домашно да напишем съчинение, на тема „Всеки своя пътека си има” и реших да споделя своето    тук.

Всеки своя пътека си има

Майката на Изабела обичаше танците. Като малка тя танцувала всеки ден, но поради травма била принудена да прекрати с тренировките.

Изабела беше нещо като кукла на майка ѝ – чрез нея тя изживяваше мечтите си. Ходеше на танцово училище, като всеки ден упражняваше различни видове танци и се връщаше вкъщи капнала от умора.

И макар многото трофеи и признания, които момичето беше получило по състезанията, на които ходеше, то не се чувстваше щастливо – майка ѝ не знаеше, че танците не ѝ се удават, че всеки ден бива задържана в училище, защото не се справя добре.

Изабела реши да не играе по волята на майка си и се влоши много в училище – дотолкова, че родителите ѝ бяха извикани да говорят относно поведението ѝ в учителската стая, заедно с директорката – изтънчена прима балерина.

Докато седеше до вратата и драскаше в тетрадката си, момичето долови отделни думи от разговора, казани по-високо: „Бавно развиваща се”, “неразбрана”, “проблемна ученичка” и всякакви подобни. Въпреки притесненията си, Изабела продължи да рисува в тефтера си – красив лебед, който се рееше в небето. Когато свърши с рисунката си, Бела с въздишка прибра тетрадката си обратно в чантата си и стана от земята, като преметна раницата си на гръб.

В същия момент вратата рязко се отвори и от нея излязоха майка ѝ, пребледняла и със стъписано изражение, и баща ѝ, който беше не по-малко стреснат. Двамата я погледнаха, без да кажат и дума и тръгнаха напред.

Изабела ги последва, без да разпитва къде отиват.

Тримата се качиха в колата и пътуваха известно време, като накрая спряха пред нова оранжева постройка.

Момичето веднага разбра, че това е нещо като болница – нямаше как да сбърка обстановката – тихо и дори малко тъжно.

Полутаха се малко из коридорите, докато не спряха пред кабинет с табела „Детски психолог. Д-р Димов”. Родителите ѝ почукаха тихо на вратата. Отвътре отвори нисък и набит мъж с добродушно изражение и ги покани да влязат.

Изабела се разположи на твърд стол и веднага извади тетрадката си, и започна да си драска. Не вдигаше очи от нея – усещаше, че психологът я наблюдава. Не чуваше дори и думичка от разговора – не искаше и да знае за какво си говорят големите.

Всичко притихна. Психологът се обади, но в тона му нямаше дори и капчица ярост:

– Ъхъм! – прокашля се той. – Дай ми тази тетрадка, ако обичаш.

Изабела послушно се подчини и смирено му подаде тефтера.

Разговорът продължи, но след известно време д-р Димов се обърна към Изабела:

– Ние с родителите ти ще излезем, за да си поговорим насаме.

Мъжът не каза нито дума повече, обърна се и даде знак на другите двама да го последват.

Бела остана сама. Първоначално хвана и двете си ръце и си възложи да не пипа нищо, но мразеше да бездейства.

Съзря с ъгълчето на окото си, че в единия край на бюрото на психолога има несесер с моливи, а по средата – пръснати празни листове.

Момичето не се сдържа – изсипа цялото съдържание на моливника върху бюрото, хвана първия бял лист, който видя, и започна да рисува.

Ръката ѝ се движеше плавно по листа, изписвайки дъгообразни линии..

Скоро тя стана и подпря рисунката си на стената и се отдалечи, за да види грешките си.

Пак седна зад бюрото и продължи да твори – точно тогава през вратата влязоха родителите ѝ.

Изабела се засрами, стана от мястото си и без да иска събори всичките моливи, но вместо да ѝ се скарат, родителите ѝ я разцелуваха. Момичето погледна през рамото на майка си, която тъкмо го прегръщаше и видя д-р Димов, седящ под рамката на вратата да ѝ намигва.

Скоро след това тя бе преместена в художествено училище, а като порасна картините ѝ обиколиха световните галерии.

 Един ден, много години след това, Изабела и майка ѝ седяха на верандата на къщата си и разговаряха за успехите на момичето.

– Нямаше да стигнеш дотук, ако не беше този психолог – каза майката.

– А всъщност какво се случи като говорихте насаме? – полюбопитства Бела.

Майка ѝ се усмихна.

– Д-р Димов ни показа тетрадката ти по история на танца – засмя се жената. – Нямаше нищо друго освен рисунки с химикал! Той ни разказа, че не танците са твоята страст и твоята цел в живота. Все още пазя онзи тефтер. Пазя също и рисунката, която нарисува в онзи ден… – изведнъж по очите ѝ избиха сълзи. – О, толкова съжалявам! Опитах се да изживея своите мечти чрез теб. Ако бях достатъчно смела, нямаше да се откажа след травмата!

Изабела се усмихна.

– Но ако не беше ти, нямаше да открия, че рисуването е моето признание!

Двете се прегърнаха и се засмяха заедно.

                           Жени Янева©Всички права запазени