Романът „Танцуващи истини“ на Рая Вид – реалистична картина на днешния объркан свят

Първият роман на Рая Вид ме грабна като лятна вихрушка, разтърсвайки ме без предупреждение. Смесицата от болка, обич, сила и слабост, вярност и изневяра ме накараха да се замисля за толкова много неща, че химикалът сам започна да прави отметки по страниците. Когато приключих с четенето, бях повече от сигурна, че ще напиша своите впечатления, за да поканя и други читатели да пътуват във времето и пространството, реалното и иреалното на крилете на тази удивителна творба.

Една страдаща майка търси истината за нелепата и трагична смърт на своята единствена дъщеря. С ясното съзнание, че тази битка никак няма да бъде лека, героинята тръгва по трънливия път на тайните, за да ги разкрие и разбере истината, която сама осъзнава, че може да бъде страшна. В това свое търсене тя се сблъсква с миналото и бъдещето, с явления, които са повече от страшни, с предателства, страх и космични същества. Нищо обаче не разколебава майчината обич. В това е нейната сила, дори когато е слаба и сама за миг се съмнява в собствените си сили.

Героите са хората около нас, събитията са такива, каквито се случват с нас, с наши близки, приятели, роднини. Родната действителност често е смазваща, отчайваща, обезверяваща. Единственото, което може да ѝ се противопостави, е истинската любов, верността, приятелството.

Смърт и живот след нея в странни форми, злата магия на приказното, силата на родовото, митологичното и космичното се преплитат и преливат в романа. Проблемите за необходимото възмездие, за пътуването на душата птица през времето, за магичната сила на камбаните и техния звън, за размяната на местата между мъртви тялом, но живи духом и обратно, държат читателя в напрежение до последната страница.

На пръв поглед творбата няма щастлив край. Ала съдържа в себе си скрит оптимизъм – в непрекъснатия кръговрат на камбанния звън, в константността на майчината обич и силата на доброто, което се появява в лицето на възмездието, макар и късно, в надеждата, че смъртта всъщност не е точно смърт, а временна раздяла и че има шанс за завръщане.

Рая Вид

Стилът на авторката е много красив като изказ. В книгата могат да се открият изящни пейзажни картини, великолепни кратки диалози, запомнящи се олицетворения.

Не бива да пропускам и това, че сюжетът е увлекателен, а героите са много различни, в никакъв случай идеални, а земни и реални. Книгата се чете на един дъх, а всяка следваща глава е кат студен душ или удар в сърцето.

Струва си да се пропътува трудното пътешествие в дебрите на човешката душа, да се сблъска читателят с доброто и злото, да направи своя избор, както го правят героите и както го е направила авторката. Изисква се много сила, за да напишеш такъв текст и да разкажеш такава история.

Романът е танц на истината – ту нежен, ту бурен, то тъжен, то гневен, но много вълнуващ и завладяващ.

Успех на творбата и авторката Рая Вид! Искрено се надявам това да бъде първият от поредица романи, които ще създаде, за да припомня на всеки, разгърнал страниците, че животът е борба, която се води до смъртта и след това.

от Ина Крейн 

Излъганата жажда

Като всяка жажда – мощна, непреодолима, дълбока и напомняща вечност – жаждата за поезия подобно на жаждата за вода и любов може да бъде утолена единствено чрез същностното.

Нейното съществуване е свързано със синтеза на пориви в оная минута, когато човек, осмисляйки духовното, го прави връх на своето временно пребиваване в земната си плът... Поривът към отвъдното е порив към музика и светлина... Човешкото проглеждане е невъзможно без сетивото, което ги улавя, ...частицата божествена съотносимост в профанното ни битуване тук и сега. Това е обяснението, или казано по-ясно – обяснение няма... Ако словото предложи – музиката – абстрактния език на прочувстването, и светлината – яснотата на мигновеното прозиране в плътността на материално и тукашно – добре... Ако не – жаждата остава излъгана...

Класическият стих я предлага в най-познатата форма, белият – и когато е пределно суров и драматичен, носещ дисхармоничното, е сравним с Бетовеновото присъствие в музиката... Свободният стих създава изчистеност, той би могъл да бъде съвършен, но е по възможностите на малцина... Той е за изключителни майстори, които могат да заменят музиката на познатото с лаконизма на брилянтно прозряното. Познатата мелодичност с музиката на вътрешното, със звученето на самата ядка. Свободният стих властно изисква синтезирано, завладяващо слово, защото ни лишава от познатата мелодика и ритъм.

Другото са просто думи... Няма графика, пунктуация или маниер, които да им станат оправдание, ако не изпълнят мисията си да утолят за миг извечната човешка жажда за докосване до отвъдното, което е музика, което е светлина.... Тази жажда става все по-видима, блъскайки се в необозрим обем от празнословия...На някои места ще проблесне светлина, ще се види образ, рисунък – докосващ, напомнящ утоляването. Само там блясва истина

...Подмяната. Раждат я амбиции, суета и тщеславие, стремеж към слава, мизантропия, политика на снизяване... Има хиляди Геени, които създават подмяната на истинските мигове съпричастие с Божественото... Откровението е заменено от хитруване, деструкции, фиксации в патологичното, заиграване с него. Много далече сме от баналния проблем за таланта и бездарието – това е само резултат от причинност, по-дълбока и страшна от посредствеността... Как и кой снизява човешкото, как и кой замъглява чистотата на истинския образ, как и кой деморализира човека?

И защо?

Всичко друго, което се случва, го отразява или се отразява точно тук... Политика, бедствия, миграция, катаклизми – ценностен хаос, овладяван единствено в Музея... Преди това – чрез музите. Пазители на божествената частица на съприкосновението. Жаждата е надежда. Може да бъде излъгана, но е извечна...

Човек разпознава напоената с оцет гъба само защото е утолявал е жаждата си. Чувал е и е виждал, изправяйки се на границата на отсамното и отвъдното. Никой от нас не се съмнява в извечността на жаждата си.

Жаждата. Единственият гарант за безсмъртието на Поезията.

 ©Рашел Леви

Житейската мъдрост на една поетична вълшебница

Разлиствайки стихотворната книжка на Роси Савова „Въглени за късна есен” – Вълшебница – попаднах на една невероятно женствена и мека поезия. Стиховете, събирани през всичките ѝ досегашни сезони, наистина светят като въгленчета със своя приглушена, но неугасваща светлина.

Много уют и обич има в тях, много житейска топлина и мъдрост са събрали тези есенни искрици живот.

Неслучаен е и никът на поетесата, с който се подвизава в литературните сайтове, неслучайна е и автопортретната ѝ творба „Вълшебница”:

Аз съм вълшебница. Искай ми, страннико!

Днес мога всичко до края да дам…

В това лирическо откровение са събрани чертите на жената-вълшебница, която държи в себе си и обич, и любов, и приятелство. Тя е пазителката на дома и семейното огнище:

Ето ме, виждаш ли в мрака очите ми?

Нека ти бъдат през времето брод,

за да намери душата ти скитница

в мене огнище и дом… До живот.

В това име е съхранена и надеждата, че любимият мъж е оценил по достойнство магьосническите ѝ качества на жена, затова изискването към него е:

Наричай ме с най-нежни имена,

вълшебница омайна ме наричай,

бъди ми път, бъди ми светлина,

а после много, много ме обичай.

Това наистина са прошпнати с копнежа на влюбената жена слова, защото изречени високо на глас, те губят от чародейството и силата си.

Още много, неизразимо много може да се изпише за тази омайваща поезия. Но ще се спра само на житейското кредо на лирическата героиня и оставям книжката на вас:

Слънчево светла съм –

аз съм Посоката!

/Още докато пишех рецензията, приятелката ми грабна книжката и я изчете на един дъх!/

от Румяна Пелова